— Не ме ли разпознахте?
— Ами с тези боядисани лица всички си приличате.
— Съжалявам за това.
— Доведохте ли хората си?
— Всичките четиринайсет на брой, живи и здрави. Което е постижение за парашутни скокове на тъмно.
— Ще ми трябвате, за да откриете една портална рамка в хълма, или някаква следа от изкопни работи или падина в почвата. Започнете от основата на хълма и продължете към билото на север.
Маклин се обърна към Бентли.
— Сержант, съберете момчетата и им наредете да започнат търсенето в разгърнат строй на разстояние три метра един от друг.
— Слушам, сър! — Бентли извървя четири крачки и гъсталакът го погълна.
— Тъкмо се питах… — подметна небрежно Маклин.
— Какво? — попита Шоу.
— За американците. Как ли ще реагират, когато открият, че въоръжен отряд от парашутнодесантните части на Кралската флота са окупирали района на север от Ню Йорк?
— Трудно е да се каже. Американците имат силно развито чувство за хумор.
— Но няма да се смеят, ако се наложи да застреляме неколцина от тях.
— Кога се случи това за последен път? — каза Шоу.
— Имате предвид, откакто британските войници окупираха Съединените щати ли?
— Нещо такова.
— Мисля, че беше през хиляда осемстотин и четиринайсета, когато сър Едуард Паркенхам нападна Ню Орлиънс.
— Ние загубихме тази битка.
— Янките побесняха, защото подпалихме Вашингтон.
Изведнъж двамата наостриха слух. Чуха изръмжаването на автомобилен двигател при превключването му на по-ниска предавка. После чифт фарове свърнаха по близкия път към изоставеното железопътно разклонение. Шоу и Маклин автоматически приклекнаха и занадничаха през тревата, покриваща ръба на вдлъбнатината.
Те видяха как колата заподскача върху неравната почва и накрая спря там, където коловозът се изгубваше под склона на хълма. Двигателят замлъкна и от колата излезе един мъж и мина пред фаровете.
Шоу се запита какво ли ще направи, когато се срещне отново с Пит. Дали ще го убие? Само една тиха команда от страна на Маклин, дори сигнал с ръка, и Пит щеше да бъде подложен на десетки удари с нож от мъжете, обучени в изкуството на безшумни убийства.
Пит остана на място минута, загледан в хълма, сякаш го предизвикваше. После вдигна един камък и го хвърли в тъмнината към склона. След това се обърна и седна отново зад кормилото. Двигателят заработи и колата направи обратен завой.
Едва когато габаритите се превърнаха в замъглени червени точки, Шоу и Маклин се изправиха.
— За момент си помислих, че ще ми наредите да очистя негодника — каза Маклин.
— И на мен ми мина тази мисъл — отвърна Шоу. — Но не е нужно да разбутваме гнездо на стършели. Нещата и без това ще се разгорещят достатъчно при пукването на зората.
— Кой, мислите, че беше?
— Това — отвърна Шоу — беше врагът.
76.
Даниел изглеждаше сияйна във вечерната си рокля с гол гръб от копринен шифон в зелени тонове. Косата й бе разделена на път в средата и прибрана назад от едната страна с гребен, украсен с позлатени цветя. Златна спираловидна огърлица обгръщаше шията й. Когато вдигаше поглед над масата, светлината от свещите проблясваше в очите й.
След като прислужницата раздигна чиниите, Сарвьо се надвеси над Даниел и нежно целуна ръката й.
— Налага ли се да тръгваш?
— За съжаление, да — отвърна тя, наливайки му бренди. — Новият ми есенен гардероб от „Вивон“ е готов и си определих час за последните проби за утре сутринта.
— Защо винаги летиш до Квебек? Не можеш ли да си намериш шивач в Отава?
Даниел се изсмя и го погали по ръката.
— Защото предпочитам модните дизайнери в Квебек пред шивачите в Отава.
— Изглежда, никога не можем да останем за малко сами.
— Ти вечно си зает с управлението на страната.
— По това няма спор. Само че, когато отделя време за теб, точно тогава ти пък си обвързана с някакъв ангажимент.
— Нали съм съпруга на министър-председателя — усмихна се тя. — Не мога да затворя очи и да обърна гръб на поетите от мен задължения.
— Не заминавай — промълви той почти беззвучно.
— Сигурна съм, че искаш да изглеждам красива на нашите обществени прояви — нацупи устни тя.