Мъжът видя в огледалото за обратно виждане два профила, увлечени в разговор, и чу приглушени гласове през затворените прозорци.
Той нехайно се приближи до мерцедеса, отвори задната врата, сякаш колата беше негова, и се настани на задната седалка.
— Мадам Сарвьо, мосю Вийон, добър вечер!
По лицата на Даниел и Вийон се изписа смут, който премина в пълно изумление, а после в ужас, когато видяха 44-калибровия магнум, стиснат здраво в твърдата като камък ръка, която бавно се отмести от едната към другата глава и обратно.
Удивлението на Вийон беше обяснимо.
Той имаше чувството, че се оглежда в огледало.
Мъжът на задната седалка беше точно копие на него — сякаш му беше близнак или клониран от него. На светлината от прожекторите на палубата за слизане и качване, която нахлуваше през предното стъкло, се виждаше ясно всяка подробност от лицето.
Даниел изпусна нисък стон, който сигурно щеше да премине в истеричен вик, ако цевта на револвера не я бе шибнала по бузата.
От драскотината на иначе гладката й кожа бликна кръв и тя изохка от мигновената болка.
— Нямам никакви угризения, когато удрям жена, затова ако обичате, спестете си всякакви опити за неразумно съпротивление.
Гласът беше чиста имитация на този на Вийон.
— Кой сте вие? — попита Вийон. — И какво искате?
— Поласкан съм, че оригиналът не разпозна измамата. — Гласът прие нова модулация, такава, която Вийон мигом разпозна с ужас.
— Аз съм Фос Глай и смятам да убия и двама ви.
77.
Започна леко да ръми и Вийон пусна чистачките на предното стъкло. Дулото на оръжието бе впито в тила му със сила, която нито за миг не отслабна, откакто напуснаха ферибота.
До него седеше Даниел и притискаше до лицето си окървавена носна кърпичка. През минута-две от гърлото й излизаше странен звук. Тя приличаше на жена, сънуваща кошмар, жена, вцепенена от ужас.
Всички техни въпроси и молби бяха посрещнати с ледено мълчание. Глай отваряше уста единствено за да дава нареждания. Сега те се движеха през селски район, в който само тук-там се мяркаше светлина от фермерска къща. Вийон не можеше да направи нищо, освен да се подчинява. Само се надяваше и очакваше да му се яви случай, за да реагира, да привлече по някакъв начин вниманието на минаващ моторист или, ако имаше късмет, на патрулиращ полицай.
— Намали! — заповяда му Глай. — Вляво от теб започва черен път. Тръгни по него.
С потиснат ужас Вийон отби от главното шосе. Черният път беше изравнен наскоро и изглеждаше солидно утъпкан от тежки пътни съоръжения.
— Мислех, че си умрял — обади се Вийон, очаквайки отговор от Глай.
Такъв не получи.
— Оня агент от английското разузнаване, Брайън Шоу, каза, че си се сблъскал с открадната яхта в японски товарен кораб.
— А каза ли ти, че тялото ми не бе намерено?
Най-сетне Глай се показа в настроение за разговор. Това беше началото.
— Да, последвала експлозия…
— Вързах кормилото, пуснах докрай притока на газ и скочих от яхтата на осем километра преди сблъсъка. Прецених, че при цялото движение по Сейнт Лорънс, щеше да е само въпрос на време, докато яхтата се забие в някой от плавателните съдове.
— Защо си се направил да приличаш на мен?
— Не е ли близко до ума? След като умреш, аз ще заема мястото ти и аз, а не ти, ще стана новият президент на Квебек.
Минаха пет секунди, преди смайващото изказване да проникне в съзнанието на Вийон.
— За бога, това е лудост!
— Лудост ли? Нищо подобно. Находчив ум, бих го нарекъл.
— Никога няма да успееш с този налудничав план.
— О, вече успях. — Глай говореше спокойно, разговорливо. — Как мислиш, че влязох през входната врата на Жюл Герие, минах покрай телохранителя му, за да се кача в спалнята и да го убия? Сядах зад бюрото ти, приемах повечето от приятелите ти, обсъждах с Шарл Сарвьо политическите ни различия, явявах се в Камарата на общините. Ха! Дори спах със съпругата ти и с любовницата ти ей тук, на предната седалка.
Вийон беше зашеметен.
— Не е вярно… не е вярно… не и с жена ми.
— Да, Анри, самата истина е. Мога да ти опиша анатомията й, като започна с…
— Стига! — изкрещя Вийон. Той натисна спирачките и извъртя кормилото надясно.