— Мога ли да го видя?
Ериксън кимна и я поведе към една врата в дъното на коридора.
— Упойката от операцията още не се е разнесла напълно, така че говорът му ще бъде малко неясен. Освен това все още ще чувства болки, затова моля да не се задържате дълго. Персоналът на етажа е приготвил съседната стая за вас, в случай че пожелаете да сте наблизо, докато съпругът ви се възстановява.
Даниел поклати глава.
— Съветниците на съпруга ми смятат, че ще е по-добре да остана в резиденцията, където мога да помагам в изпълнението на задълженията от негово име.
— Разбирам. — Той отвори вратата и се дръпна настрани.
Болничното легло беше заобиколено от няколко лекари и сестри, както и от един бдителен полицай. Всички се обърнаха и й направиха път, като я видяха да влиза.
От миризмата на антисептик и вида на непревързаните, яркочервени и обелени от кожата ръце, й се повдигна. Тя се спря за миг. После видя, че той я разпозна през полузатворените си очи и устните му се размърдаха в лека усмивка.
— Даниел — заговори Сарвьо с почти недоловим глас, — прости ми, че не мога да те прегърна.
За първи път видя съпруга си без бронята на гордостта му. Досега не го бе смятала за уязвим и някак не можеше да свърже изпотрошеното, неподвижно тяло, което лежеше на леглото, с това на самомнителния мъж, с когото живееше от десет години. Восъчното лице, смекчено от болката, нямаше нищо общо с лицето, което познаваше. Сякаш виждаше пред себе си непознат човек.
Тя нерешително пристъпи напред и го целуна нежно по двете бузи. После заглади нагоре падналата върху челото му разчорлена сива коса, докато се чудеше какво да каже.
— Рождения ти ден — наруши той мълчанието й, — пропуснах рождения ти ден.
По лицето й се изписа смущение.
— До рождения ми ден има още няколко месеца, скъпи мой.
— Исках да ти поднеса подарък.
Тя се обърна към лекаря.
— Той не говори смислено.
Ериксън поклати глава.
— Това е остатъчният ефект от упойката.
— Слава богу, че пострадах аз, а не ти — с немощен глас продължи Сарвьо. — Вината беше моя.
— Не, не, ти нямаш никаква вина — успокои го с тих глас Даниел.
— Пътят беше заледен, сняг покриваше предното стъкло и нищо не виждах. Взех завоя с прекалено голяма скорост и натиснах спирачките. Грешка. Загубих контрол…
Вече й стана ясно.
— Преди много години той катастрофира с кола — поясни Даниел на Ериксън. — В нея загина майка му.
— Нищо необикновено. Упоеното съзнание често връща човек в миналото.
— Шарл — заговори го тя, — сега трябва да си почиваш. Утре сутринта пак ще дойда.
— Не, не си тръгвай. — Сарвьо вдигна поглед над рамото й към Ериксън. — Трябва да говоря с Даниел насаме.
Докторът се позамисли за момент, после сви рамене.
— Щом настоявате. — После се обърна към Даниел. — Моля ви, госпожо, само две минути.
Когато стаята се изпразни, Сарвьо понечи да каже нещо, но тялото му се изпъна от силна болка.
— Ще повикам доктора — изплаши се тя.
— Чакай! — изстена той през стиснати зъби. — Трябва да ти дам нареждания.
— Не сега, скъпи мой. По-нататък, когато позаякнеш.
— Обектът „Джеймс бей“.
— Слушам, Шарл — угоди му тя. — Обектът „Джеймс бей“.
— Командната кабина над залата за генераторите… да бъде засилена охраната й. Кажи на Анри.
— На кого?
— На Анри Вийон. Той знае какво да направи.
— Обещавам ти, Шарл.
— Голяма опасност грози Канада, ако зловредни хора открият… — Изведнъж лицето му се изкриви и той застена, притискайки дълбоко глава във възглавницата.
Даниел не беше достатъчно силна, за да наблюдава страданието му. Стаята се завъртя пред очите й. Тя закри лицето си с ръце и отстъпи назад.
— Макс Рубе. — Той дишаше на пресекулки. — Кажи на Анри да се посъветва с Макс Рубе.
Даниел не можеше да издържа повече. Обърна се и побягна в коридора.
Доктор Ериксън седеше зад бюрото си и преглеждаше медицинските картони на Сарвьо, когато чу сестрата да влиза в кабинета му. Тя постави чаша кафе и чинийка с понички до него.
— Остават десет минути до пресконференцията, докторе.
Ериксън потърка очи и погледна часовника си.
— Вероятно репортерите вече нервничат.