Отражението върху повърхността пречеше на Райли да вижда добре и той удари маската си във върха на един сталактит и счупи стъклото й. В гърбицата на носа му зейна рана, клепачите му се нарязаха. Едва по-късно установи, че контактната леща на лявото му око беше изхвръкнала.
Пит си проправи път през конусовидните пънове и хвана Райли подмишница.
— Какво стана? — смънка Райли. — Защо изгаснаха лампите?
— Ти се сблъска с обратния край на един сталактит — отвърна Пит. — Твоята лампа се счупи, а моята я загубих.
Райли не повярва на лъжата. Той свали ръкавицата си и опипа лицето си.
— Ослепял съм — рече той бездушно.
— Нищо подобно.
Пит свали маската му и внимателно извади по-големите парчета стъкла. Кожата на главния водолаз беше толкова изтръпнала от ледената вода, че той не чувстваше никаква болка.
— Ама че гаден късмет! Точно на мен ли да се случи?
— Престани да се оплакваш. След няколко шева обезобразената ти муцуна ще бъде като нова.
— Извинявай, че изпортих нещата. Май дотук беше всичко.
— Ти се връщай.
— А ти?
— Не, аз продължавам.
— Колко въздух имаш?
— Предостатъчно.
— Не можеш измами печен професионалист, братле. Едва ли ти е останало достатъчно, за да стигнеш помощния екип. Продължиш ли, ще загубиш обиколния си билет за повърхността.
Пит завърза обезопасителното въже за един сталактит, след това усука с него ръката на Райли.
— Следвай плътно пътя с жълтите павета и си пази главата.
— Голям комедиант се оказа. Какво да съобщя на адмирала? Направо ще ме кастрира, като разбере, че съм те оставил тук.
— Кажи му — отвърна Пит с тънка усмивка, — че бързам да хвана влака.
Крачейки през влажната гора на щата Ню Йорк, ефрейтор Ричард Уилъпа се чувстваше съвсем като у дома. Пряк потомък на чинукски индианци от тихоокеанския северозападен район, той бе прекарал голяма част от младите си години в преследване на дивеч в дъждовните гори на щата Вашингтон и се бе усъвършенствал в умението да се приближава до пет-шест метра от дива сърна, преди животното да усети присъствието му и да побегне.
Опитът му се оказа от полза да разпознава следите от пресни човешки стъпки. Отпечатъците са на нисък човек, прецени той наум, обут в подобни на неговите военни ботуши, номер четирийсети. Влагата от мъглата още не се бе просмукала в отпечатъците — знак според набитото око на Уилъпа, че са стари не повече от половин час.
Следите идваха откъм гъсталака, стигаха до едно дърво и се връщаха обратно. На Уилъпа му стана забавно, когато видя струйката пара, която се издигаше от стъблото — някой беше излязъл от храста, беше се показал и бе побързал да се върне обратно.
Той се огледа от двете страни, но не видя никого от взвода си. Сержантът го бе изпратил напред да разучи обстановката и останалите още не го бяха настигнали.
Уилъпа предпазливо се покатери на един клон и погледна в храстите. От височината на удобната му позиция видя очертанията на глава и рамене, прегърбени над паднал ствол.
— Ей! — извика той. — Знам, че си там. Излез с вдигнати ръце!
В отговор Уилъпа получи поздрав от куршуми, които обелиха кората на дървото под него.
— Велики боже! — смотолеви ефрейторът от изумление. Никой не го бе предупредил, че може и да го прострелят!
Той се прицели с оръжието си, натисна спусъка и обсипа с куршуми гъсталака.
Стрелбата на хълма отекна силно през долината. Лейтенант Санчес грабна полевото радио.
— Сержант Райън, чувате ли ме?
Райън отговори почти моментално.
— Тук Райън, говорете, сър.
— Какво, по дяволите, става там?
— Настъпихме стършелово гнездо — отвърна рязко Райън. — Стана същинско меле. Вече дадох три жертви.
Санчес се смая от ужасната вест.
— Кой стреля по вас?
— Не са фермери със сопи. Изправени сме пред елитна част.