Но това не беше обикновена пещера. Това беше огромна крипта, пълна с мъртъвци.
„Червените очи“ се оказаха два фенера, закачени отзад на железопътен вагон. Върху остъклената му платформа лежаха два трупа, или всъщност две мумии, напълно облечени, чиито почернели черепи се бяха вторачили във вечния мрак.
Косата на тила на Шоу настръхна и той забрави за пронизващата го болка в китката. Пит излезе прав — подземната кариера разбулваше тайната на „Манхатън лимитид“.
Той се огледа наоколо, очаквайки едва ли не да види покрита със саван фигура, която държи коса и маха с костелив пръст, привиквайки Шоу. Той мина покрай вагона и с изненада видя, че по него няма ръжда. При стъпалата, където бе прикачен следващият вагон, лежеше в изкривена поза още един труп, с глава подпряна в едно от шестте му колела. От патологично любопитство Шоу се спря и го огледа.
На светлината на фенерчето той имаше тъмен кафеникавосив цвят и плътност на обработена животинска кожа. С течение на месеците и годините сухият въздух в кариерата бе изсушил и втвърдил тялото и по естествен начин го бе мумифицирал. По кръглата фуражка с козирка на главата можеше да се съди, че мъжът е бил кондукторът на влака.
Нататък се виждаха още много трупове, пръснати около влака и застинали в предсмъртни пози. Повечето бяха умрели в седнало положение, малко бяха изпънатите на земята. Облеклото на всички беше изключително запазено и Шоу изобщо не се затрудняваше да различи мъжете от жените.
Неколцина от мъртъвците бяха замръзнали в свити пози под отворената врата на товарния вагон. Пред тях имаше разбъркана купчина от дървени щайги, някои от които бяха натоварени на миньорска количка. Една от мумиите явно бе разбила една щайга и притискаше към гърдите си правоъгълно блокче. Шоу избърса полепналата мръсотия и с изумление видя, че подалото се петно имаше цвят на злато.
Боже мой, възкликна той наум. По днешните цени всичко това тук трябва да възлиза на повече от триста милиона долара.
Колкото и да се изкушаваше да се помотае и съзерцава богатството, Шоу продължи нататък. Дрехите му подгизнаха от пот и въпреки това имаше чувството, че се намира в хладилник.
Машинистът бе избрал да умре в кабината на локомотива. Огромното желязно чудовище беше покрито с вековен прах, под който обаче можеха да се видят красиво изработените златни цифри „88“ и червената странична лента.
На десетина метра от предната скара на локомотива се бе свлякла масивна скала и запушваше главния вход на кариерата. Там имаше пръснати още жертви. Явно се бяха опитвали яростно да копаят до последен дъх, защото кокалестите им ръце бяха останали вкопчени в лопати и кирки. Всъщност бяха прокопали няколко тона скала, но резултатът е бил капка в морето. Дори стотици мъже не биха могли да пробият тази планина от камъни за по-малко от месец.
Как ли се е случило всичко това — каза си Шоу и неволно потрепери. Неоспорим ужас витаеше в това място. Какви ли мъки са изтърпели безпомощно затворените в този студен и тъмен затвор хора, преди смъртта да сложи край на страданията им?
Той заобиколи локомотива и тендера за въглища, след това се качи на закачения за него пулманов вагон и тръгна по пътеката. Първата гледка, която се разкри пред погледа му в спалното купе, беше на жена, легнала на легло и прегърнала две малки деца. Шоу извърна глава и продължи нататък.
Започна да тършува във всички ръчни чанти, чийто външен вид предполагаше, че могат да съдържат Северноамериканския договор. Пребъркването вървеше изнервящо бавно. Ускори движенията си, когато студените иглички на паниката се впиха в съзнанието му. Светлината на фенерчето намаляваше — батериите щяха да издържат не повече от още няколко минути.
Седмият и последен пулманов вагон, луксозният, с многото прозорци и зловещите обитатели в него, имаше на вратата си емблемата на американския орел. Шоу се наруга вътрешно, че не бе почнал от него. За миг остана поразен от разкоша в частния вагон. Вече никъде не правят такива, помисли си той.
На въртящ се стол, тапициран с червен плюш, седеше една фигура със спортна шапка с козирка и разгърнат пред лицето пожълтял вестник. Двама от спътниците му седяха наведени над махагонова маса за хранене, подпрели глави между ръцете си. Единият, както веднага разпозна Шоу, беше облечен със сако и панталони с английска кройка. Другият носеше лек камгарен костюм. Именно той привлече вниманието на Шоу, тъй като изсъхналата му ръка държеше здраво дръжката на малка пътна чанта.