Съпругата и дъщерята на Анри Вийон, колегите му от Либералната партия и половината от населението на Канада не можеха да допуснат и в най-смелите си предположения, че той води двойствен живот. Уважаван член на парламента и министър на вътрешните работи за пред обществото, той действаше под пълно прикритие като ръководител на Свободното квебекско общество — радикално движение, посветено на каузата за пълна независимост на френскоговорещия Квебек.
Даниел се появи зад него, загърнала тялото си с чаршаф във вид на тога, и прокара пръсти по бицепсите му.
— Познаваш ли го?
Той се отпусна, после пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.
— Кого, Рубе ли?
Тя кимна.
— Само по име.
— Кой е той?
— По-правилно е да зададеш въпроса в минало време — каза той, като взе перуката в кестеняв цвят с посивели бакенбарди и я нахлузи плътно върху голия си череп.
— Ако не ме лъже паметта, Макс Рубе бил масов убиец, който увиснал на бесилото преди повече от сто години.
8.
Февруари 1989 година
Принстън, Ню Джърси
Хайди Милиган изглеждаше не на място сред студентите, насядали край масите в читалнята за архивни документи в принстънския университет. Спретнатата й униформа на военноморски капитан втори ранг подчертаваше стройното й, високо метър и осемдесет и три тяло — от старателно поддържаните нокти на краката до корените на естествената пепеляворуса коса.
За младите мъже в залата присъствието й се явяваше добре дошла разтуха от заниманията им. Тя инстинктивно чувстваше, че те я разсъбличат с поглед. Но откакто прехвърли трийсетте, беше станала безразлична към подобни прояви, макар и не напълно.
— Изглежда, сте от редовните среднощници, капитане.
Хайди вдигна поглед и видя вечно усмихнатото лице на Милдред Гарднър, внушителната главна архивистка на университета.
— Среднощници ли?
— Тия, дето учат до късно през нощта. Така ги наричахме по мое време.
Хайди се облегна назад на стола си.
— Гледам да си открадна колкото е възможно повече време, за да довърша дисертацията си.
Милдред издуха почти закриващия очите бретон на подстриганата й в момчешки стил от четирийсетте години коса и седна.
— Хубава жена като вас не бива да прекарва по цели нощи над книгите. Трябва да си намерите подходящ мъж и от време на време да го удряте на живот.
— Първо трябва да си взема доктората по история, пък после „ще го ударя на живот“.
— Не е редно да се пристрастявате към лист хартия, на която пише, че сте доктор на философските науки.
— Може би произнасянето на доктор Милиган ме възбужда — разсмя се Хайди. — Ако искам да напредна във военноморската си кариера, ще имам нужда от такива документи.
— Оставам с впечатлението, че се състезавате с противоположния пол.
— В случая полът няма нищо общо. Първата ми любов е военноморският флот. Има ли нещо нередно в това?
Милдред направи жест на примирение.
— Излишно е да се спори с упорита жена, която на всичкото отгоре е и твърдоглав моряк. — Тя стана и хвърли поглед на документите, пръснати по масата. — Искате ли да ви сваля нещо от лавиците?
— Проучвам документацията на Удроу Уилсън2, свързана с военноморските сили по време на управлението му.
— Ама че скучна работа! Защо сте избрала тази тема?
— Ами да речем, че за мен представлява интерес да обхвана някои неразкрити страни на историята.
— Имате предвид тема, която досега не е хрумнала на никой мъж да изследва.
— Вие го казахте.
— Не завиждам на мъжа, който е женен за вас — рече Милдред. — Като се върне в къщи от работа, трябва да води борба за надмощие. Губещият приготвя вечерята и измива чиниите.
— Аз бях омъжена. Преди шест години. За един полковник от морската пехота. И още нося белезите от този брак.
— Физически или психически?
— И двете.
Милдред преустанови темата и вдигна талашитената касетка, в която се поместваха документите, за да види каталожния номер.
— Много правилно сте се насочила. Тази папка съдържа по-голямата част от военноморската кореспонденция на Уилсън.
— Извлякох всичко възможно от нея — каза Хайди. — Можете ли да се сетите за още нещо, което вероятно съм пропуснала?