Това противно чувство у Хайди бе съпроводено от почукване на вратата на хотелската й стая. С разбъркано от съня съзнание тя вдигна слушалката и измърмори:
— Изчакайте за момент, моля.
После се измъкна от леглото и залъкатуши към вратата, но насред стаята осъзна, че е гола.
Бързо грабна хавлиения халат от куфара си, загърна се с него и отвори вратата. Едно пиколо се шмугна покрай нея безшумно като змиорка и остави голяма ваза с бели рози на масата. Все още със замъглено съзнание Хайди му даде бакшиш и се върна при телефона.
— Извинете, че се забавих. Капитан Милиган.
— О, събудих ли ви, капитан Милиган? — долетя гласът на Джак Мърфи, сенатския историк.
— И без това трябваше да ставам — отвърна тя, стараейки се гласът й да не издаде внезапното й желание да го убие.
— Помислих си, може би ще искате да узнаете, че вашата молба събуди някои спомени у мен. Затова снощи след работното време се поразрових в едни документи и открих нещо много интересно.
Хайди разтърка сънените си очи.
— Слушам ви.
— В архива наистина няма снимка от подписване на договор през хиляда деветстотин и четиринайсета година — продължи Мърфи, — но открих друга снимка, на Уилям Дженингс Брайън, тогавашен държавен секретар на Уилсън, как влиза в кола заедно с неговия заместник държавен секретар Ричард Есекс, и Харви Шийлдс, който според обяснението към снимката е бил само представител на правителството на Нейно Величество.
— Не мога да схвана връзката — каза Хайди.
— Извинете, без да искам ви подведох. Сама по себе си снимката не ни говори много. Но на гърба й, в левия долен ъгъл, има изписан с молив текст, който едва се чете: датата двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година и „Брайън излиза от Белия дом със Северноамериканския договор“.
Хайди стисна здраво слушалката.
— Значи наистина има такъв договор.
— Моето предположение е, че това е бил само проектодоговор. — В гласа на Мърфи се долавяше гордост от успешното му изправяне пред предизвикателство. — Ако желаете копие на снимката, ще трябва да платите дребна сума.
— Да… да, разбира се. Можете ли да направите и увеличена снимка на написаното на гърба?
— Няма проблем. Заповядайте да вземете копията по всяко време след три часа.
— Страхотно! Благодаря ви.
Хайди затвори телефона и се излегна по гръб на леглото, наслаждавайки се на удовлетворението от свършената работа. В крайна сметка имаше някаква връзка и си спомни за цветята, между белите рози на които стърчеше бележка:
Без униформа си прелестна. Прости ми, че няма да съм до теб, когато се събудиш.
Хайди притисна розите до бузата си и устните й се разтвориха в мързелива усмивка. Споменът от часовете, прекарани с Пит, изплува в съзнанието й така, сякаш го наблюдаваше през замръзнало стъкло на прозорец — гледки и звуци се сливаха в мъгляво съновидение. Пит се оказа същински фантом, който дойде и си отиде като в блян. Единствено усещането за допира на телата им бе осезаемо, както и една лека, пареща болка вътре в нея.
Тя с неохота пропъди мечтанията си от ума и взе от нощното шкафче телефонния указател на Вашингтон. Задържайки дългия си нокът на ръката под дребно изписаните цифри, набра номер и зачака. На третото позвъняване се чу глас:
— Държавният департамент, с какво мога да ви услужа?
11.
Малко преди два часа следобед Джон Есекс вдигна яката на палтото си, за да се предпази от ледения северен вятър, и започна да проверява таблите с култивираните морски мекотели. Развъдникът за тази негова изтънчена работа бе разположен на Коулс Пойнт във Вирджиния, където той разселваше стриди в семенния им период, грижеше се за тях и ги култивираше в изкуствени езера до река Потомак.
Погълнат от работата си, възрастният човек тъкмо загреба вода за проба и чу някой да го вика по име. На пътеката между езерата стоеше жена, облечена с дебело синьо палто от униформата на военноморските сили, хубава жена, доколкото можеха да видят седемдесет и пет годишните му очи. Той прибра куфарчето с инструменти за анализи и бавно тръгна към нея.
— Господин Есекс? — усмихна се сърдечно жената. — Аз ви се обадих по телефона. Казвам се Хайди Милиган.
— Но не споменахте за ранга си, капитан Милиган — каза той, разпознавайки правилно нашивките на раменете й. После по лицето му се разля приятелска усмивка. — Но не ви се сърдя, защото съм стар приятел на военната флота. Искате ли да влезете в къщата за чаша чай?