Той седна в мекото си кресло, нагласи очилата си и започна да чете. Това му беше станало ритуал, който изпълняваше на различни периоди от години насам. Очите му вече не следяха думите на страниците — отдавна ги знаеше наизуст.
Слънцето залезе, сенките се удължиха и стопиха в мрака, а той продължаваше да седи в креслото. Бе притиснал книгата до гърдите си с душа, изтръпнала от ужас и съзнание, разкъсвано от нерешителност.
Миналото бе хванало в капана си самотния старец в тъмната стая.
12.
Лейтенант Юън Бъртън-Ангъс провря колата си на едно от предните места на паркинга пред тенис клуба „Глен Еко“, взе голямата чанта от пътническата седалка и слезе, привеждайки рамене от студа навън. Мина забързано покрай празния плувен басейн и покритите със сняг тенискортове и продължи към затопления клуб.
Завари управителя седнал край една маса, над която висеше стъклена витрина, пълна с трофеи.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита управителят.
— Да, казвам се Бъртън-Ангъс. Гост съм на Хенри Аргъс.
Управителят присви очи към защипания към една подложка лист.
— Точно така, лейтенант Бъртън-Ангъс. Съжалявам, сър, но господин Аргъс се обади по телефона да съобщи, че няма да може да дойде. Каза да ви предам, че ви е търсил в посолството, но вие вече сте бил тръгнал.
— Жалко — въздъхна Бъртън-Ангъс. — Но тъй и тъй съм тук, имате ли свободен корт, където мога да потренирам?
— След обаждането на господин Аргъс се наложи да преразпределя резервациите. Има обаче един господин, който играе сам. Ако искате, направете двойка с него.
— Къде мога да го намеря?
— В момента се намира в бара. Неговият корт ще бъде свободен едва след половин час. Името му е Джак Мърфи.
Бъртън-Ангъс намери Мърфи, който пиеше питието си до панорамния прозорец с изглед към канала Чесапийк. Представи му се и додаде:
— Имате ли нещо против да ви стана противник?
— Ни най-малко — отвърна Мърфи със заразителна усмивка. — Изморително е да играеш сам. Стига само да не ме размажете на корта.
— Малка е такава вероятност.
— Често ли играете тенис?
— Всъщност предпочитам скуоша.
— Предположих това от английския ви акцент. — Мърфи му посочи стол. — Пийнете нещо. Много време има, докато се освободи корта.
Бъртън-Ангъс прие на драго сърце да се отпусне и си поръча джин.
— Много красива местност. Каналът ми напомня на подобен такъв, който тече близо до дома ми в Девън.
— Минава през Джорджтаун и се влива в река Потомак — поясни Мърфи с охотата на екскурзовод. — Когато замръзне през зимата, местните жители го използват да карат кънки и да ловят риба под леда.
— Във Вашингтон ли работите? — попита Бъртън-Ангъс.
— Да, аз съм историкът на Сената. А вие?
— Помощник съм на военноморското аташе в британското посолство.
По лицето на Мърфи се изписа особен израз и на Бъртън-Ангъс му се стори, че американецът гледа право през него.
— Нещо нередно ли има?
Мърфи поклати глава.
— Не, съвсем не. Това, че сте от военната флота и англичанин, ме подсети за една жена, капитан в Американските военноморски сили, която дойде при мен, за да иска справка за един договор между нашите две страни.
— Сигурно е някакъв търговски договор.
— Не зная. Странното е, че освен една стара снимка в архивите на Сената не съществува никакъв документиран факт за него.
— Снимка ли казахте?
— Да, с пояснителна бележка за Северноамерикански договор.
— С удоволствие ще накарам някой служител да провери в архива на посолството.
— О, моля ви, не си правете труда. Не е толкова важно.
— Няма да е никакъв труд — настоя Бъртън-Ангъс. — Знаете ли датата?
— На двайсети или около двайсети май, хиляда деветстотин и четиринайсета година.
— Стара история.
— Вероятно става дума за проектодоговор, който после е бил отхвърлен.
— Въпреки всичко ще проверя — каза Бъртън-Ангъс и в това време му донесоха питието. Той вдигна чашата. — Наздраве!