Както седеше зад бюрото си в английското посолство на Масачузетс авеню, Александър Мофат приличаше и се държеше като правителствен чиновник. С косата си, подстригана късо и сресана наляво на безупречен път, с изправен гръб, сякаш е глътнал бастун и с изключително правилния си говор и премерени маниери, той, както и хилядите му колеги, работещи в службите на Външното министерство, изглеждаха като излезли от един калъп. Бюрото му бе напълно чисто, единственото, което лежеше върху лъснатата му повърхност, бяха сплетените му ръце.
— Ужасно съжалявам, лейтенант, но в архивния отдел не намерих нищо, в което да се споменава за англо-американски договор, подписан през хиляда деветстотин и четиринайсета година.
— Много странно — рече Бъртън-Ангъс. — Американецът, който ми даде тази информация, изглеждаше напълно сигурен, че такъв договор или е съществувал, или поне е бил на ниво преговори.
— Вероятно бърка годината.
— Не вярвам. Той е сенатският историк. Не е от хората, които могат да объркат факти и дати.
— Искате ли да продължа да търся? — попита Мофат с официален тон.
Бъртън-Ангъс скръсти замислен ръце.
— Може би ще си струва да се провери във Външно министерство в Лондон, за да се разсее мъглата.
Мофат сви равнодушно рамене.
— Смътна улика за едно малко вероятно събитие преди три четвърти век, едва ли би имало особено важна връзка с настоящето.
— Може и да няма. Но все пак обещах на човека, че ще видя какво мога да сторя. Трябва ли да направя официална молба за тази справка, в писмен вид?
— Не е необходимо. Аз ще се обадя по телефона на мой съученик, който завежда отдела за подобни справки, и ще го помоля да прегледа старите архиви. И без това ми дължи услуга. Ще имам отговор утре по това време. Но не се разочаровайте, ако не открие нищо.
— Няма — отвърна Бъртън-Ангъс. — От друга страна, човек не знае какво може да е заровено в архивите на Външно министерство.
13.
Питър Бизли знаеше повече за Външно министерство от всеки друг човек в Лондон. Като главен библиотекар, отговарящ за архивите вече повече от трийсет години, той считаше цялата история на английските международни отношения за свое владение. Беше се специализирал в издирването на груби политически провали и скандални интриги от страна на предишни и настоящи дипломати, набързо потулени под булото на секретността.
Бизли прекара ръка през оредялата си бяла коса и се пресегна да вземе една от няколкото лули, пръснати върху широка кръгла табла. Той сбърчи нос, поглеждайки официалния на вид документ върху бюрото си, като котка, подушила неапетитна храна.
— Северноамерикански договор! — изрече той на глас в празната стая. — Изобщо не съм чувал за такъв.
Подчинените му щяха да решат, че това са думи на Бога. Защото щом Бизли никога не бе чувал за такъв договор, значи той просто не съществуваше.
Бизли запали лулата и безцелно си загледа в дима. Годината 1914 отбелязваше края на дипломацията от висока класа, размисли се той. След Първата световна война аристократическата елегантност на международните отношения бе заменена с механични маневри. Светът просто бе станал повърхностен.
Секретарката му почука и подаде глава от открехнатата врата.
— Господин Бизли.
Той вдигна поглед към нея, без всъщност да я вижда.
— Да, госпожице Госет.
— Отивам на обяд.
— На обяд ли? — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и го погледна. — О, да. Загубил съм представа за времето. Къде ще хапнете? Имате ли среща с някого?
Двата неочаквани въпроса, зададени в бърза последователност, свариха госпожица Госет неподготвена.
— Ами, не, обядвам сама. Смятах да пробвам новия индийски ресторант на площад Глендауър.
— Добре, това решава въпроса — важно обяви Бизли. — Ще обядвате с мен.
Поканата беше висока чест и изненада госпожица Госет.
Бизли забеляза озадаченото й изражение и се усмихна.
— Имам скрити помисли, госпожице Госет. Може да ги счетете и за подкуп. Трябвате ми, за да ми помогнете в издирването на един стар договор. Четири очи виждат по-бързо от две. А не ми се иска да губя излишно време за тази работа.
Госпожица Госет едва бе успяла да облече палтото си, когато той я пришпори да тръгват и навън махна с чадъра си на едно такси.
— Сградата на хранилището на улица „Грейт Смит“ — поръча Бизли на шофьора.