— За мен е загадка — заговори госпожица Госет, докато си оправяше шалчето, — как разбирате къде да търсите нещо в тия пет сгради, пръснати из Лондон и натъпкани с архивите на Външно министерство.
— Кореспонденцията, отнасяща се до двете Америки в годината хиляда деветстотин и четиринайсета, е подредена на лавиците на втория етаж на източното крило на хранилището — поясни той с равен глас.
Както се очакваше, госпожица Госет вътрешно му се възхити и остана мълчалива, докато не стигнаха местоназначението им. Бизли плати на шофьора и двамата влязоха във фоайето, където си показаха картите за самоличност на униформения портиер и сложиха подписите си, след като вписаха часа на влизането си в една книга. После се качиха с раздрънкания стар асансьор на втория етаж. Бизли тръгна уверено към съответната секция.
— Вие проверете месец април. Аз ще прегледам май.
— Не сте ми казал какво да търся — каза тя.
— Всичко, свързано със Северноамерикански договор.
Момичето почувства, че ще й трябват повече упътвания, но Бизли вече се бе обърнал и задълбочил в една огромна кожена папка, издута от пожълтели официални документи и паметни бележки. Тя се остави в ръцете на неизбежното и извади първия том на април 1914 година, бърчейки нос от миризмата на плесен.
Минаха четири часа, без двамата да открият нещо, обаждаше се единствено протестиращият стомах на госпожица Госет. Бизли сложи папките обратно на мястото им и се замисли.
— Извинете, господин Бизли, ами обяда?
Той погледна часовника си.
— О, ужасно съжалявам. Изобщо не обърнах внимание на часа. Ще ми позволите ли да го сменя с вечеря?
— С най-голямо удоволствие — въздъхна госпожица Госет.
Вече бяха вписали часа на тръгването си, когато Бизли изведнъж се обърна към портиера.
— Бих искал да хвърля поглед и в хранилището за строго секретните документи — каза му той. — Служебната ми карта ми дава това право.
— Добре, но без младата дама — усмихна се любезно униформеният портиер. — Нейният пропуск важи само за библиотеката.
Бизли потупа госпожица Госет по рамото и рече:
— Моля ви, имайте още малко търпение. Ще ми отнеме само няколко минути.
Той последва портиера надолу по три реда стълби към сутерена, където спряха пред голяма желязна врата в бетонна стена и видя как двата тежки месингови ключа превъртяха смазаните резета на двата огромни стари катинара без никакъв шум. Портиерът побутна вратата и отстъпи настрани.
— Ще трябва да ви заключа отвън, господине — предаде му той една от вътрешните разпоредби. — На стената вътре има телефон. Наберете три-две, когато сте готов да излезете.
— Запознат съм с процедурата, благодаря.
Папката с материали, представляващи държавна тайна, за времето от пролетта на 1914 година, съдържаше само четирийсет страници и никакви опустошителни разкрития. Бизли вече я пъхаше обратно на мястото й, когато забеляза нещо необичайно.
Няколко от папките стърчаха с почти по половин сантиметър от целия прилежно подреден ред. Той ги извади.
Друга папка беше натъпкана зад другите и затова ги повдигаше. Отвори я. На заглавната страница на документа, който вероятно беше служебен бюлетин, пишеше: „Северноамерикански договор“.
Той седна край металната маса и започна да чете.
Десет минути по-късно Бизли имаше вид на човек, който е бил потупан по рамото в гробище посред нощ. Треперещите му ръце едва успяха да наберат правилния телефонен номер.
14.
Хайди извади бордната си карта и погледна телевизионния монитор, за да види точния час на полета си.
— Ще трябва да убия още четирийсет минути — каза тя.
— Достатъчни са за по едно питие за изпроводяк — отвърна Пит.
Той я поведе през оживеното фоайе на летище „Дълес“ към барчето. Бизнесмени с разхлабени яки и смачкани костюми бяха окупирали всеки ъгъл на салона. Пит откри една малка маса и поръча на минаващата покрай тях сервитьорка.
— Да можех да остана — въздъхна тъжно Хайди.
— Какво ти пречи?
— Във военната флота се мръщят на офицери, които напускат кораба.
— Докога ти е отпускът?
— Утре до обяд трябва да се явя в свързочния център на военноморските сили в Сан Диего, за да ми назначат дежурство.