Той я погледна в очите.
— Нашият романс като че ли е жертва на географията.
— Но не му дадохме голям шанс, нали?
— Може би изобщо не е трябвало да има такъв — рече Пит.
Хайди се вторачи в него и възкликна:
— Точно това казва той!
— Кой?
— Президентът Уилсън в едно писмо.
Пит се засмя.
— Ако мислиш, че нещо разбрах…
— Извинявай. — Тя махна с ръка, сякаш да пропъди мисълта си. — Няма значение.
— Имам чувството, че главата ти е бръмнала от твоите проучвания.
— Получиха се усложнения — отвърна тя. — Отклоних се от темата. Това често се случва при проучвания. Ровиш се в някаква тема и изведнъж откриваш нещо дребно, което така те завладява, че те праща в съвсем друга посока.
Питиетата им дойдоха и Пит плати веднага на сервитьорката.
— Сигурна ли си, че не можеш да поискаш удължаване на отпуска си.
Тя поклати глава.
— Де да можех! Но съм използвала всичките си полагаеми дни. Едва след шест месеца ще имам право на нови. — После очите й изведнъж се оживиха. — Защо не дойдеш с мен? Ще можем да прекараме заедно няколко дни, преди да отплавам.
Пит взе ръката й.
— Извинявай, душице, но графикът ми не го позволява. Аз също заминавам във връзка с един проект във водите край Лабрадор.
— За колко време?
— За месец, месец и половина.
— Нали ще се видим отново? — Гласът й прозвуча нежно.
— Твърдо вярвам, че хубавите спомени трябва да се съживяват.
След двайсет минути, когато си изпиха и вторите поръчани питиета, Пит съпроводи Хайди до изхода за отвеждане към самолета. Залата за чакащи пътници се бе изпразнила и служителката на гишето за проверка на билетите обявяваше последно повикване.
Хайди остави чантата и козметичното си куфарче на близкия празен стол и погледна очаквателно Пит. Той й отвърна с целувка. После килна глава назад и се засмя.
— Отиде ми репутацията на мъжага.
— Защо?
— Ами разнесе ли се слухът, че са ме видели да целувам моряк, с мен е свършено.
— Зевзек такъв! — Тя наведе главата му и го целуна дълго и страстно.
— Довиждане, Пит!
— Довиждане, Хайди Милиган!
Тя взе чантите си и тръгна към изхода. После рязко спря, сякаш си спомни за нещо и се върна. Зарови в чантата си, извади един плик и го набута в ръката на Пит.
— Слушай! Прочети това — заговори тя бързо. — То обяснява какво ме е отклонило от темата. И… Дърк… В него има нещо… нещо важно. Опитай да вникнеш в смисъла му. Ако сметнеш, че си заслужава да бъде разгадано, обади ми се в Сан Диего.
И преди Пит да успее да каже нещо, тя се обърна и тръгна.
15.
Казват, че след смъртта няма по-идилично място, където да очакваш вечността, от гробището в английско селце. Приютени около енорийската черква, в спокойствието на безвремието, се издигаха безмълвни надгробните камъни, покрити с мъх. Издяланите им имена и дати бяха разядени и рядко можеше да се прочете година преди деветнайсети век.
Извън Лондон, в скритото от погледи селце Манюдън, самотна камбана биеше на умряло. Денят беше студен, но красив, слънцето заобикаляше движещите се огромни кълба перленосиви облаци.
Около шейсет души се бяха събрали край покрития със знаме военен ковчег, до който местният свещеник правеше опелото.
Една жена с царствена осанка, в началото на шейсетте си години, не чуваше нито дума. Вниманието й бе съсредоточено върху мъжа, който стоеше сам на няколко крачки встрани от скупчените опечалени.
Трябва да е вече на шейсет и шест, пресметна жената наум. Черната му, небрежно сресана коса, бе изпъстрена със сиви ивици и леко оредяла. Лицето бе запазило хубостта си, но суровото му изражение се бе смекчило. С лека нотка на завист жената забеляза, че той поддържаше стегната, спортна фигура, докато нейната клонеше към напълняване. Погледът му бе отправен към черковната камбанария, а мислите му рееха някъде далеч.
Едва след като ковчегът бе спуснат в земята и хората се разотидоха, той пристъпи напред и се загледа в гроба, сякаш се взираше през прозорец в миналото.
— Годините са се отнесли благосклонно с теб — заговори го тя, приближавайки се зад гърба му.
Той се обърна и чак сега забеляза присъствието й. Усмихна се с някогашната си подкупваща усмивка, която й бе тъй добре позната, после я целуна по бузата.