— Колко невероятно! Изглеждаш още по-съблазнителна, отколкото те помня.
— Не си се променил — разсмя се тя и от смущение поглади сивата си коса, с малкото останали пясъчноруси кичури. — Все си същият ласкател, както някога.
— Колко време мина оттогава?
— Ами ти напусна службата преди двайсет и пет години.
— Божичко! А имам чувството, че е било преди най-малко два века!
— Сега името ти е Брайън Шоу, нали?
— Да — отвърна мъжът, после посочи с брадичка към ковчега, който очакваше гробарите да почнат да го зариват. — Той настоя да променя самоличността си, след като се пенсионирам.
— Разумен ход. Та ти имаше повече врагове от хуна Атила! Сигурно агентът Смерш, който те „уби“, е станал герой на Съветския съюз.
— Мен повече нищо не ме безпокои — усмихна се той. — Съмнявам се, че старите ми противници са още живи. Освен това вече съм си изпял песента. Главата ми не струва повече от литър бензин.
— Никога не си се женил. — Това беше твърдение, а не въпрос.
Мъжът поклати глава.
— Съвсем за кратко, но нали помниш, убиха я.
Тя леко се изчерви.
— Всъщност никога не съм те възприемала със съпруга до себе си.
— А ти?
— Година след като ти напусна, се омъжих. Съпругът ми работеше в отдела за дешифриране на текстове. Казва се Греъм Хюстън. Живеем в Лондон и добре се справяме с пенсиите си и с печалбата от един антикварен магазин.
— Не както навремето.
— Още ли живееш на Антилите?
— Здравето ми се влоши малко, затова се прибрах у дома. Купих си малка ферма на остров Уайт5.
— Не мога да си те представя като фермер.
— Както и аз тебе — да продаваш антики.
Гробарите се появиха от кръчмата оттатък пътя и грабнаха лопатите. След малко пръстта затупка по дървения капак на ковчега.
— Обичах този старец — рече замислен Шоу. — Имаше моменти, в които ми идеше да го убия, както и моменти, в които едва се сдържах да не го прегърна като свой баща.
— Той също бе особено привързан към теб — отбеляза жената. — Винаги се безпокоеше, когато те пращаше да изпълниш някое поръчение. Докато към другите агенти се отнасяше като с шахматни фигури.
— Ти го познаваше най-добри от всички нас — рече той тихо. — Един мъж има малко тайни от секретарката си, работила за него двайсет години.
Жената кимна едва забележимо.
— Дори се дразнеше от мен понякога. Много пъти четях мислите му…
Гласът й затрепери, тя не можа да издържи да гледа повече гроба и извърна глава. Шоу я хвана за ръка и я изведе от двора на черквата.
— Имаш ли време да пийнем по нещо?
Тя отвори чантата си, извади книжна носна кърпичка и издуха носа си.
— Наистина бързам да се връщам в Лондон.
— Е, тогава сбогом, госпожо Хюстън.
— Брайън… — Изговори името му така, сякаш бе заседнало в гърлото й. — Никога няма да свикна да мисля за теб с името Брайън Шоу.
— Двамата души, които бяхме някога с теб, умряха много преди нашия шеф — отбеляза с тих глас Шоу.
Тя стисна ръката му и очите й се навлажниха отново.
— Жалко, че не можем да съживим миналото.
Преди да понечи да й отговори, тя извади от чантата си плик и го пъхна в джоба на палтото му. Той не продума, нито показа с нещо, че е забелязал постъпката й.
— Сбогом, господин Шоу — едва чуто промълви жената. — И се грижи за себе си.
Студена вечерна лапавица шибаше Лондон, когато дизеловият двигател на черно такси „Остин“ заби на празен ход пред голяма каменна постройка в Хайд парк. Шоу плати на шофьора и стъпи на тротоара. Спря се за малко, без да обръща внимание на ледените топчета, които вятърът запращаше в лицето му, и огледа грозното здание, където бе работил някога.
По прозорците се виждаха мръсни ивици, стените бяха покрити със сажди и мръсотия от половинвековното безхаберие. На Шоу му се стори странно, че сградата никога не е била почиствана с пясъчна струя, както повечето сгради в града.
Той изкачи стълбите и влезе във фоайето. Униформеният портиер бездушно поиска да види картата му за самоличност и провери името му в списък с назначени срещи.
— Моля, качете се с асансьора на десетия етаж. Там ще ви посрещнат.
Асансьорът се разтресе и раздрънка, както го помнеше, само че операторът вече го нямаше — беше заменен от табло с бутони. Шоу спря асансьора на деветия етаж и тръгна по коридора. Откри стария си кабинет и отвори вратата, очаквайки да види в преддверието секретарка, вглъбена над пишеща машина, а във вътрешната стая — мъж, седнал зад писалище.
5
Остров в Ламанша, близо до английското крайбрежие, принадлежащ на Великобритания. — Б.пр.