Изуми се, когато откри, че и двете стаи бяха празни, само тук-там имаше разхвърлян прашен боклук.
Той тъжно поклати глава.
Кой беше казал, че човек никога не може да се върне у дома?
Е, поне стълбите бяха на мястото си, въпреки че вече никой не ги охраняваше. Той продължи по тях до десетия етаж и се озова зад едно русо момиче, облечено с права плетена рокля, което стоеше пред асансьора.
— Навярно чакате мен — каза той.
Момичето се сепна и извъртя на пети.
— Господин Шоу?
— Да, извинете за закъснението, но тъй като тук се чувствам като в някогашен свой дом, реших да направя малка носталгична обиколка.
Момичето го гледаше със зле прикрито любопитство.
— Бригадният генерал ви чака. Моля, последвайте ме.
Тя почука на познатата му врата и я отвори.
— Господин Шоу, сър.
Освен че писалището и мъжът, който се изправи пред него, бяха други, шкафовете за книги и останалата мебелировка бяха същите. Най-сетне се почувства на своя територия.
— Господин Шоу, моля, заповядайте.
Бригадният генерал Морис В. Симс протегна ръка — твърда и суха. В яркосините му очи се долавяше дружелюбност, но Шоу не се подлъгваше лесно. Почувства как погледът им го оглеждаше като с компютризиран скенер.
— Моля, седнете.
Шоу се настани на стол с високи облегалки за ръцете и твърда като мрамор седалка. Доста прозаична тактика от страна на генерала, заключи той в себе си, имаща за цел да кара посетителите му да се чувстват неудобно. Покойният шеф на Шоу би изругал пред такава аматьорска дребнавост.
Забеляза също, че писалището е разхвърляно. Папките лежаха небрежно една върху друга, като някои от тях бяха поставени и наопаки. Освен това се виждаха следи от прах. Той не се беше слегнал равномерно по плота, а само на места, където не би трябвало да има — по горните ръбове на откритите чекмеджета за входящи и изходящи писма, под телефонната слушалка, между външните краища на листата на документите, които се подаваха от кориците на папките.
Изведнъж Шоу прозря измамата.
Първо, липсваше асансьорният оператор, чието задължение беше да отвежда посетителите на съответния етаж. После, нямаше ги мъжете, които охраняваха стълбищата на всеки етаж и имаха задачата да упътват хората. И накрая, запустелият му кабинет.
Ясно — бившият му отдел в Британската тайна разузнавателна служба вече не се помещаваше в тази сграда.
Цялата обстановка беше макет, сцена, подготвена за пиеса, която трябваше да се играе за пред него.
Бригадният генерал Симс седна сковано на стола си и отправи поглед към Шоу. Гладкото му войнишко лице не издаваше никакъв израз. Беше непроницаемо като нефритена статуя на Буда.
— Предполагам, че това е първото посещение до старото ви леговище, откакто сте се пенсионирал.
Шоу кимна.
— Да. — Странно се чувстваше да седи в тази стая срещу по-млад човек.
— Сигурно ви изглежда същото.
— Има известни промени.
Симс вдигна леко лявата си вежда.
— Вероятно нямате предвид персонала.
— Времето замъглява човешката памет — отвърна философски Шоу.
Веждата се върна на мястото си.
— Може би се чудите защо ви повиках?
— Стори ми се някак театрално да бъде пъхната покана в джоба ми по време на погребението — отвърна Шоу. — Можехте просто да ми пратите писмо по пощата или да ми се обадите по телефона.
Устните на Симс се оформиха в ледена усмивка.
— Имам причини за това, и то основателни причини.
Шоу реши да прояви сдържаност. Симс не му се нравеше, но и не виждаше причина да се държи с него другояче, освен учтиво.
— Очевидно не сте ме повикал, за да присъствам на събрание на отдела.
— Не — отвърна Симс, като издърпа долното чекмедже и подпря лъснатата си като огледало обувка върху него. — Всъщност бих искал да ви впрегна отново в работа.
Шоу изглеждаше стъписан. Какво, по дяволите, ставаше тук? С изненада почувства, че го облива вълна на възбуда.
— Не мога да повярвам, че службата го е закъсала дотолкова, че се налага да се призовават захвърлени в боклукчийската кофа грохнали стари агенти.