— Ще предупредя в Олбани — каза накрая Мийчъм. — Ти иди да провериш моста.
Като в сън Хардинг се озова на релсите и с нарастваща паника се затича безразсъдно по грапавите траверси.
Скоро започна да се задъхва и сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гръдния кош. Изкачи наклона и забърза под трегерите откъм западния бряг към средата на моста Довил-Хъдсън. Спъна се и падна, разцепвайки коляното си в един укрепващ релсата крампон. Надигна се и накуцвайки, продължи нататък. Спря на външния ръб на средната част на моста.
Застина от ужас и ледени тръпки го побиха, докато гледаше пред себе си и не можеше да повярва на очите си. Насред моста зееше огромна дупка. Главната усилваща конструкция бе погълната от студената сива вода на реката Хъдсън, минаваща на 45 метра под моста. Заедно с нея бе погълнат и пътническият влак, превозващ сто души — мъже, жени, деца.
— Мъртви са… Всички са мъртви! — проплака Хардинг от безпомощен гняв. — И то за някакви си осемнайсет долара и четиринайсет цента!
Първа част
Гаротата на Рубе
4.
Февруари 1989 година
Вашингтон, окръг Колумбия
Нямаше нищо необикновено в мъжа, отпуснат на задната седалка на невзрачния форд седан, който се движеше бавно по улиците на Вашингтон. За пешеходците, пресичащи забързано пред спрялата на светофара кола, мъжът можеше да мине за търговец на хартия, чийто племенник го караше до местоработата му. Никой изобщо не обръщаше внимание на знака на Белия дом, изписан върху регистрационните табели.
Алън Мърсиър беше охранен, оплешивяващ екземпляр с жизнерадостно като на Фалстаф лице, което криеше проницателен, аналитичен ум. Небрежен по отношение на облеклото си, той като че ли предпочиташе вечно смачканите, купени с намаление костюми и бяла носна кърпа, втъкната надве-натри в малкото джобче на сакото. Костюми от онези фабрични марки, които политическите карикатуристи шаржираха с буен ентусиазъм.
Мърсиър не беше търговец на хартия. Работеше отскоро като съветник по сигурността на новия президент на страната и затова хората все още не го познаваха. Високо уважаван сред академичната общност, той си бе създал име на опитен предвестник на международни събития. По времето, когато бе попаднал в полезрението на президента, беше председател на Комисията по проблемите на световната криза. Той сложи чифт очила „Бен Франклин“ на върха на топчестия си нос, разположи куфарчето за документи в скута си и го отвори. Вътрешната страна на капака представляваше екран за визуално наблюдение, а на дъното му имаше клавиатура с два реда цветни лампички. Той набра комбинация от числа и изчака за миг, докато сигналът се предаде по спътника до ъгловия му кабинет в Белия дом. Там един компютър, програмиран от помощниците му, се задейства с тихо бръмчене и започна да препредава задачите му за деня.
Входящите данни пристигаха във вид на код и за милисекунди се дешифрираха електронно от работещия с батерии микропроцесор в скута му, като крайният текст се изписваше на екрана със зелени малки букви.
Най-напред дойде кореспонденцията, последвана от серия паметни бележки от подчинените му в съвета по сигурността. После се появиха докладите от различните правителствени ведомства, от Комитета на началник-щабовете и от директора на Централното разузнаване. Той бързо ги запомни, преди да изтрие съдържанията им от запомнящото устройство на микропроцесора.
Остави само две от тях.
Все още ги прехвърляше в ума си, когато колата свърна през западния портал на Белия дом. Очите му отразяваха странно недоумение. После той въздъхна, натисна бутона за изключване и затвори куфарчето.
Веднага щом влезе в кабинета си и се настани зад бюрото, той набра частен телефонен номер в Министерството на енергетиката. Още по средата на първото иззвъняване в слушалката се чу мъжки глас.
— Кабинетът на доктор Клайн.
— Обажда се Алън Мърсиър, Рон дали е там?
Последва кратка пауза и след малко по линията се разнесе гласът на доктор Роналд Клайн, министъра на енергетиката.
— Добро утро, Алън. С какво мога да ти услужа?
— Би ли могъл да ми отделиш няколко минути днес?