— Аз също — Джак погледна през рамо. — Ето го — каза спокойно той.
— Къде?
— Втората кола отзад, в съседното платно.
— Какво да правя?
— Продължавай да караш — каза Джак и се обърна напред.
— Към къщи ли?
— Той сигурно ще свърне някъде. Има шанс все пак да не ни следи. Наистина. Няколко пъти ми се е случвало да съм напълно убеден, че имам опашка. Залепена за мен, завой след завой. Но всеки път страховете ми са били напразни. Просто сме били в една и съща посока.
— Да, и на мен ми се е случвало.
Дани премина в платното за ляв завой.
Джак погледна назад.
— След нас ли е?
— Боя се, че да. Зад мерцедеса.
— Ох, Джак.
— На това място всички завиват към „Кресънт Хайтс“.
Дани знаеше, че е прав. Шосето служеше за връзка с булевард „Лоръл Каниън“ и бе един от малкото пътища, които прехвърляха хълмовете и водеха към западната част на долината. Но дори и тази мисъл не я успокои.
— Кога ще разберем дали ни следи? — попита тя. — Следващият ни завой е по „Ашър“. А тогава ще е твърде късно.
Светофарът даде зелено и тя зави наляво.
Известно време Джак мълча. Накрая се обади:
— Най-добре да заложим на сигурно. Няма защо да го водим до прага на къщата ни.
— Така е.
— Коя е пресечката преди „Ашър“?
— „Дона Дола.“
— Добре. Завий по нея. Ако и той забие, значи ни следи.
— И тогава какво?
— Тогава ще му мислим. Когато се уверим.
— Не искаше ли да кажеш „ако се уверим“?
— Добре де. Ако.
Продължиха по „Кресънт Хайтс“. Макар Дани да надничаше постоянно в страничното огледало, катафалката все оставаше поне на една кола разстояние. Джак, седнал по-встрани, виждаше по-добре и от време на време успяваше да я зърне.
— Наближаваме булевард „Сънсет“ — обади се най-сетне Дани.
Минаваше по този път почти всеки ден. Знаеше, че поне половината коли ще завият по „Сънсет“-широкият булевард беше последната възможност да се отклонят от „Кресънт Хайтс“, преди да се влее в „Лоръл Каниън“ и да извие към хълмовете.
Колата на Дани премина кръстовището.
— Все още ли е…?
— След нас е.
— О, Господи!
Тя изтри запотените си длани в полата.
— Това означава само, че и той, като нас, отива към долината.
— А-ха.
Тесният път се катереше нагоре, лъкатушейки сред непрогледния мрак, обгърнал гористите хълмове. Само от време на време проблясваше някой случаен прозорец.
— Това отсреща магазин ли е? — попита Джак. — Да не е старото крайпътно магазинче?
Дани кимна.
— Спри на паркинга. Но ако можеш, направи го внезапно, без да даваш мигач.
— Ами ако и той спре?
— Поне наоколо ще има някакви хора.
— Добре — каза Дани.
Не искаше да го прави, щеше й се да има повече време да се подготви. „Дона Лола“ беше само на пет минути оттук, които й се струваха цяла вечност.
Пътят изви и се показа добре осветеният магазин, сгушен между дърветата. Някакъв мъж с пазарска чанта слизаше по дървените стъпала. На паркинга имаше още пет-шест коли.
Джак се оказа прав. Мястото бе подходящо. По-добре да се сблъскат с катафалката тук, отколкото в безлюдния мрак на уличката „Дона Лола“.
Дани погледна в огледалото. Колата зад нея бе на безопасно разстояние. Тя рязко изви кормилото надясно. Гумите изсвистяха по асфалта на паркинга. Наби спирачката.
Обърна се и се взря в колите по „Лоръл Каниън“.
Катафалката профуча по шосето наред с останалите.
Дани се отпусна върху седалката и въздъхна. Чувстваше се изтощена.
Известно време никой не проговори. Накрая Джак се обади:
— Искаш ли да те сменя на кормилото?
— Не, добре съм. Почти стигнахме.
Тя завъртя колата, изчака преминаващия поток от коли и накрая се вля в движението.
— Някой казвал ли ти е, че си гениален?
— Само майка ми.
— Е, била е права.
Джак се усмихна.
— Сигурно човекът изобщо не ни е преследвал.
— Най-вероятно — кимна Дани. — Това да не е някой от тъпите филми на Роджър? Живеем в действителен свят. Никой не преследва хората с катафалки в истинския живот.
— Именно.
— Точно така.
Искаше й се да вярва, но не можеше. Съмняваше се, че и Джак го вярва. Не се изненада особено, когато на билото на хълма, където „Мълхолънд“ пресичаше „Лоръл Каниън“, видяха неподвижна черна сянка на банкета.