Дани погледна към къщата, взря се в мрака. Момчето не се виждаше.
Обърна се. Джак все още клечеше до гумата.
— Побързай — прошепна тя.
Изведнъж реши, че може да му помогне. Запали колата и се приближи до катафалката на заден ход.
Джак се изправи. Хвърли поглед към спадналата гума и прибра ключодържателя в джоба си. Чак тогава се качи в колата. По челото му блестяха капчици пот. Намигна й. Изглеждаше разярен, но тържествуващ.
— Хак да му е на малкия задник — каза той и тръшна вратата.
Дани засили колата към потока от светнали фарове на автомобили по „Лоръл Каниън“.
5
Дани караше по „Ашър“ и хвърляше по едно око в страничното огледало, фаровете на колите пробиваха мрака по „Лоръл Каниън“, но нито една кола не зави по тесния път.
За всеки случай тя изгаси светлините. Тук уличните лампи бяха нарядко и все пак бе достатъчно светло, за да следват вярната посока.
— Мисля, че успяхме — каза Джак. — Дори да има резервна… гума, спечелихме достатъчно преднина.
— Дано — измърмори Дани.
Спря пред входа на дома си зад мустанга на Джак. Изключи мотора. Облегна чело на волана и въздъхна разтреперана. Джак я потупа по гърба.
— Вече всичко е наред — рече той.
— Ще влезеш ли с мен?
— Разбира се.
— Просто… малко съм разстроена.
— Знам. Аз също. Но съм сигурен, че… момчето е безобидно, свършило е работа, за която са му платили. Ал или Майкъл, който и да стои зад това. Най-вероятно са го изкопали от някой филм.
— Или от гробището.
Джак се засмя. Голямата му топла длан продължаваше да глади раменете й.
— Мисля…
Дани почака.
— Кажи?
— Ами… — въздъхна той. — Мисля си, че сме се отървали от момчето, но все пак не бива да рискуваме.
Дани вдигна глава и го погледна в очите. Очертанията на лицето му, което й бе тъй близко, се губеха в мрака. Единствено допирът на ръката му увери Дани, че това все пак Джак, а не някой непознат.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Той би могъл… Смятам, че не бива да оставяме колата ти тук.
— О, Джак — простена тя.
— Страховете ми може да са преувеличени, но не бих искал психопатът да разбере къде живееш. Да оставиш колата си тук е все едно да провесиш плакат с името си пред къщата.
Разумът й се противеше на предложението му. Нима не може да паркира колата пред собствената си къща? Ами утре, вдругиден?
— Не беше нужно да ми го казваш.
— Съжалявам.
— Как ще намери улицата?
— Той е само на една пресечка оттук.
— Ал знае адреса ми. Ако той го е наел…
— Ами ако не е той?
— По дяволите! Кой тогава?
Джак поклати глава.
— Да вкараме колата в гаража.
Но гаражът й служеше за работилница и бе претъпкан с лавици, плотове, лампи и табуретки, с всичките й инструменти и различните маски и гримове, които бе изработила за над десет филма. Замисли се дали не би могла да го разчисти.
— Това би отнело… не, по-добре да се откажем от тази идея.
— Тогава да паркираме на улицата.
— Пред къщата на някой друг?
— Нямаш ли зъб на някои съседи?
Собственият й смях я изненада.
— Отвратителен си!
Смехът разсейваше страха. Почувства се почти напълно успокоена.
— Слушай, хайде да влизаме. Ще оставим колата тук. Ако проклетото хлапе е решило да открие къщата ми, все ще намери някакъв начин. Рано или късно. Но аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си, като се крия от него.
Джак стисна рамото й.
— Да влизаме тогава.
Слязоха от фолксвагена. Докато вървяха по плочите към входа на къщата, чуха мотора на кола. Коленете на Дани се подкосиха. Погледна назад и видя автомобил, който бавно пълзеше по улицата.
Белезникав мерцедес.
Въздъхна облекчено и почти се затича към потъналата в мрак ниша на входа. Докато отключваше вратата, Джак стоеше зад гърба й.
Влязоха и запалиха лампата. Дани затвори вратата и сложи веригата.
Ръцете на Джак обгърнаха раменете й. Той я завъртя и нежно я притисна към гърдите си. Тя потъна в прегръдката му и намери сигурност в допира на силното му тяло.
— Слава Богу, че тази нощ си до мен — каза тя.