— Твърде късно е да съжаляваш.
— Моля ви!
— Кой знае — каза Тони, — може би ще те изнасилим или ще те поизтезаваме. Бихме могли да ти разкрасим хубавката физиономия, да я нарежем или пък да я полеем с киселина от акумулатора. Как ти се струва?
Линда заплака.
— Можем да те накълцаме на парченца. Първо ще ти отрежем пръстите на ръцете и краката, а после — и големите ти цици…
— Хайде, стига вече — обади се момчето в краката й.
Тони се засмя.
— Бас държа, че с ужас си представяш как ножът се врязва в…
— Не го слушай. Няма да те нараним.
— Избий го от главата си.
— Хей, ти каза, че само ще…
— Знам, знам.
— Хайде, кажи й! — обади се Арнолд.
— Добре де, добре. Ето какво ще се случи. Знаеш ли старата къща на Фриман?
— Да — изхлипа Линда и избърса сълзите си.
— Все още е пуста. Никой не припарва на това място. Смята се, че го обитават духове. Казват, че призраците на всички онези, чиито тела е зазидал лудият Джаспър, стенат в стените. А самият Джаспър броди нощем, причаква млади момичета и ги насича на парчета. Точно такива като теб.
— Той е мъртъв! — измърмори Линда.
— Това е призракът му — прошепна Арнолд. — И той жадува за теб.
— Супер, а? — заключи Тони. — Ще си прекараш страхотно тази нощ.
— Не можете да…
— О-о, можем! Можем!
Линда си поотдъхна. Тони говори за изнасилване и изтезания само за да я сплаши. Имат намерение да я остават в къщата на Фриман и това е всичко.
Всичко!
О, Господи!
Но Джаспър се е обесил в затвора. Няма причина да се страхува от него. Призраците не съществуват. Но да остане сама в тази къща…
— Вие сте луди! — промълви Линда.
— Да — каза Тони. — Напълно. Но не и наполовина толкова, колкото е Джаспър.
Тя усети как колата намалява и завива.
— Пристигнахме.
Спряха. Тони изскочи навън. Отвори задната врата. Издърпаха Линда с краката напред. Изправиха я и я хванаха здраво. В тъмното лицата им бяха странно разкривени и опънати. Косите им бяха прилепнали сякаш бяха намазани с нещо. Линда чак сега схвана, че са си вложили маски от найлонови чорапогащи на лицата. Това откритие не й помогна особено. Чувстваше се сякаш е сред непознати, които само се преструват, че са Тони, Арнолд и… кой беше третият? Джоуел?
— Да тръгваме! — нареди този, който имитираше гласа на Тони.
Той се запъти към портата на ниската дъсчена ограда.
Другите я хванаха от двете й страни и я помъкнаха напред.
Къщата беше като всички стари къщи в Клеймор. Двуетажна, с покрита тераса и панорамен прозорец на дневната. Не бе съвсем запусната. Някой бе окосил моравата. Човек можеше да се досети, че е необитавана само по залостените прозорци на втория етаж и надписа „За продан. Лийланд — посредническа фирма“.
Тони бутна вратата и пантите изскърцаха.
— Дали Джаспър е чул това? — прошепна той.
Арнолд се усмихна, но пръстите му се впиха в ръката на Линда.
Страх го е, помисли си тя. Влиза му се вътре точно толкова, колкото и на мен.
Момичето погледна надясно. В тази посока имаше само едно запуснато игрище за голф. Някаква пръскачка съскаше наблизо в тревата. Вляво се намираше изоставената къща на Бенсън. Нямаше надежда за помощ и откъм гърба й. На отсрещната страна на улицата магазинът за рибарски принадлежности беше затворен през нощта.
Момчетата я избутаха по пътеката и нагоре по дървените стъпала към покритата тераса. Тя очакваше, че вратата е залостена, но Тони натисна дръжката и тя зейна широко. Значи са идвали и по-рано и са разбили вратата. Всичко е планирано. Не е някаква спонтанна идея. Подготвили са се.
— Има ли някой вкъщи? — извика Тони и проточи шия в тъмнината.
— Само ние, призраците — отвърна Арнолд и нервно се изкикоти.
Тони влезе. Махна на момчетата и те поведоха Линда навътре.
Беше студено, като че ли мразовитият зимен въздух бе останал заключен в къщата, недосегаем за топлите юнски лъчи. Студът полази по голите крака на Линда, вмъкна се под тънката й блузка и кожата й настръхна. Арнолд бутна вратата. Тя се хлопна шумно и щракането на бравата отекна в помещението.
— Достатъчно силно, за да събуди мъртвите — прошепна Тони.
Арнолд отново се изхили.
— Да побързаме — обади се другото момче.