— Нали това ми е специалитетът.
Тя взе чашата му, вдигна и своята от подноса и отвори вратата на всекидневната. Мекият килим нежно помилва босите й стъпала. Нагорещената й кожа с наслада попи хладния въздух в къщата.
Дани плъзна празните чаши по плота и изтри влажните длани в корема си. На кожата й останаха тъмни следи. Отдавна не се бе чувствала толкова добре: лека и бодра, с искрящи очи от слънцето. Помогнаха и двете водки, и близостта й с Джак.
Тя се протегна и простена от удоволствие. Мускулите я боляха, изопнати до краен предел от плуването и дългото любене в ранния следобед. Все още усещаше Джак в себе си.
Оставя трайна следа, помисли си тя и се усмихна.
Заобиколи бара, за да напълни чашите. Взе формичка с ледени кубчета, когато телефонът иззвъня. Дани бързо извади няколко кубчета, сложи ги в чашите, изтри мокрите пръсти в корема си и се пресегна към края на плота. Вдигна слушалката.
— Ало?
— Здравей, Даниъл.
Гласът беше младежки, неприятен и звучеше познато.
Стомахът й се сви.
— Да?
— Сещаш ли се кой се обажда?
— Не — отвърна тя, питайки се кой ли от познатите й се прави на интересен. — Защо не ми подскажеш?
— Снощи — прошепна той. Последва пауза. Дишаше тежко. — Ресторанта. Мъртвешката каруца.
Сърцето й се преобърна, краката й се подкосиха. Тя се вкопчи в плота, за да не падне.
— Кой… кой сте вие?
— Властелинът на ужаса.
— Моля?
— Аз плаша хората. — Говореше бавно, сякаш се опиваше от зловещия си глас. — Карам ги да настръхват от страх. Да се подмокрят. Да пищят от ужас.
— Караш ги да ти затварят слушалката — каза Дани и затвори телефона.
Свлече се на земята и зарови лице между коленете си. Телефонът звънна отново. Тя потрепери и запуши уши.
— Спри! — прошепна Дани.
И изведнъж се видя сякаш отстрани — свита на топка и примираща от страх.
Такава, каквато би искал да я види Властелинът на ужаса.
Почувства се изиграна. Яростта пропъди страха. Изправи се и вдигна слушалката.
— Ало — изръмжа тя.
— Здравей, Даниъл.
— Какво искаш?
— Изплаших ли те?
— Да. Доволен ли си?
— О, да.
— Добре. А сега защо не изчезнеш от живота ми?
— Точно там е работата, Даниъл. Аз искам да вляза в живота ти. Хареса ли ти изненадата ми?
— Не ми харесва нищо, което е свързано с теб.
— Не говори така.
— Не обичам да ме нападат по време на вечеря, да ме следят, да ме шпионират…
— Много си красива гола.
— И ще си имаш неприятности, ако не ме оставиш на мира.
— Не бива да се сърдиш, Даниъл. Трябва да се чувстваш поласкана, че избрах тъкмо теб.
— Е, не съм.
— Имах богат избор. Но се спрях на теб.
— За какво говориш?
— Ще ти стана помощник.
Изведнъж всичко дойде по местата си.
— Снощи… всичко… е било нещо като приемен изпит?
— Да, да, да! Беше начин да се представя на кралицата на ужаса. Не бях ли блестящ?
— Страхотен — промърмори тя.
— Кога започвам.
— Какво?
— Работа при теб. Ще бъдем чудесен екип. Ще преобърнем света.
— Вече си имам асистент.
— Уволни го.
— Няма да стане.
— Но ти призна, че си се уплашила — повиши тон той.
— Не е там работата.
— Точно там е работата! Никой не може да плаши хората по-добре от мен. Аз съм Властелинът на ужаса. Ще се прочуеш само за това, че си ме открила.
— Съжалявам.
— Смяташ, че не съм достатъчно добър ли?
— Нямам нужда от асистент — каза тя.
— Не ти ли хареса главата ми?
— Не беше лоша.
— Беше страхотна!
— Слушай, трябва да затварям. Съжалявам, че не мога да ти помогна.
— Искам си главата.
— Добре. Кажи ми адреса си и ще ти я изпратя.
— Ще дойда да си я взема. Довечера.
— Не!
— Страх ли те е? — попита той и затвори.
Дани довърши приготвянето на питиетата и излезе в градината. Джак бъркаше пюрето и гледката я поуспокои. Той се обърна да си вземе чашата и се намръщи.
— Какво се е случило?
— Телефонът.