— Чух, че звъни.
Тя отпи от водката с тоник.
— Беше снощният ни приятел. Явно е маниак на тема филми на ужасите и иска да ми стане помощник.
— О, Боже! — промълви Джак.
— Не знаех, че съм такава знаменитост. Нарече ме „кралицата на ужаса“.
— Сигурно е чел статията във „Фангория“.
— Прав си. Така е… Това обяснява и как ме е познал.
Джак поклати глава и заби поглед в чашата.
— Значи ни е проследил дотук, за да може да донесе мостра на работата си…
— И да докаже, че може да плаши хората.
— Това копеле изглежда ненормално.
— Направо побесня, когато му казах да се разкара.
— Каза ли си името?
— Разбира се. Властелинът на ужаса. Опитах се да изкопча адреса и името му, но… А сега изненадата! Довечера ще дойде да си вземе главата.
— Прекрасно.
— Джак…
— Ще трябва да продаде катафалката, за да си купи инвалидна количка.
— Нека просто оставим главата на видно място и да отидем на кино.
Джак поклати глава.
— Той е само един безобиден смахнат.
— Той е опасен, Дани.
— Нищо не е направил, освен…
— Ти даваш ли си сметка какво е направил?
— Снощи ми изкара акъла, обаче…
— Откъде е взел телефонния ти номер?
— Не знам…
— Няма те в указателя. Не е регистриран, така че не може да го е взел и от централата.
— Тогава откъде? — прошепна разтреперано тя.
— Направо от етикетчетата на апаратите.
— Моля?
— От апаратите в дома ти. Той е влизал в къщата.
10
— Тук харесва ли ти? — попита Хедър.
— Да минем още един ред напред — предложи Стив.
Киносалонът не беше пълен и щеше да е признак на лошо възпитание да се изтъпанят пред вече седналата отзад двойка.
— Тук добре ли е? — попита той.
— Напълно.
— Искаш ли да си до пътеката?
— Няма значение.
Стив предпочиташе седалката до пътеката, за да може да протегне крака. Но ако той седнеше там, някой непознат можеше да се залепи от другата страна на Хедър. Това нямаше да му бъде приятно. Нито пък на Хедър. И двете места пред тях бяха празни, така че щеше да се вижда достатъчно добре.
Той влезе в реда, отстъпвайки на Хедър мястото до пътеката. Тя изопна полата си и седна. Коленете й останаха непокрити. Беше без чорапогащник.
— Кой е първият филм? — попита тя.
— Мисля, че „Очите на маниака“.
Тя сви рамене и направи уплашена физиономия.
— Надявам се да не е прекалено ужасен за теб.
— Колкото по-ужасен, толкова по-добре — отвърна тя.
Той подаде на Хедър картонена чаша с пепси и сламка.
— Гледа ли оня, в който скалпираха едно момиче? — попита тя.
— А-ха.
— Направо страхотно беше!
Хедър откъсна крайчето на хартиената обвивка на сламката, леко смъкна надолу тънката хартия и огъна другия й край.
— Навремето я изстрелвах като фунийка, а ти?
— И аз.
— Детинщини!
Стив сви рамене.
Тя се разсмя и изстреля хартийката в лицето му. Тя прелетя покрай бузата му и кацна на съседната седалка.
Той й подаде своята сламка.
— Искаш ли да опиташ пак?
— Защо не? Човек само веднъж е на шестнайсет години, както обича да казва баща ми.
Тя се прицели в Стив и духна. Той затвори очи. Обвивката удари клепача му и падна на земята.
— Ох! Добре ли си?
— Естествено.
Тя наклони глава и се вгледа в него изпод дългия си кестеняв бретон. Бе леко засрамена, но очевидно доволна.
— Извиня-я-вай!
— Ще го преживея.
Тя му върна сламката. Той я промуши през картоненото капаче на чашата си. На върха й бе останала червена следа от червилото на Хедър. Той захапа сламката.
Мястото, до което са се докосвали нейните устни.
Чувството беше приятно. Почти като целувка. Никога не беше целувал Хедър, но довечера, докато я изпращаше, щеше да опита.
Отпи от пепсито. Когато извади сламката от устата си, усети вкуса на червилото й.
Дали ще му позволи да я целуне? Това е първата им среща, но… да, ще му позволи. Сигурно доста го харесва, щом е с него тук.
Тя посегна за шепа пуканки и натисна плика в скута му. Идеше му да се загърчи от удоволствие.