Непознатият отскочи назад. Прекрачи облегалките и се затича през задния ред. Хората се разпищяха и се отдръпваха от пътя му. Той стигна до пътеката, обърна се към гонещия го разпоредител и нададе пронизителен вик.
Разпоредителят замръзна на мястото си.
Мъжът се ухили като луд и с трясък отвори вратата на салона.
Хедър разплакана се хвърли в обятията на Стив.
— Заведи ме у дома. Моля те, искам да си ида у дома!
11
Завесите във всекидневната бяха дръпнати. Дани седеше сама и се опитваше да чете. Погледът й се плъзгаше по думите, ала съзнанието й отказваше да ги възприеме. За кой ли път стигаше до края на страницата, без да разбере за какво става дума. Отказа се и затвори книгата.
Отвори външната врата. Оттук трепетликата в градината се виждаше като тъмна сянка. Излезе на терасата и побутна с крак пазарския плик. Не беше докосван. Тя го остави на осветената площадка и тръгна към трепетликата.
— Джак? — повика го тихо тя.
Никой не отговори.
Преди повече от час, веднага щом се стъмни, той се беше притаил зад дървото.
— Страхотно местенце за засада — бе казал той, потупвайки доволно отрязаната дървена дръжка на метлата.
Бързо бе сломил съпротивата й. Дани искаше момчето да бъде наказано и да спре да я тормози, но без да се прилага насилие. Джак й обеща да не прекалява. Каза, че само ще му налее малко акъл в главата.
Но сега го нямаше зад дървото.
Дани погледна към живия плет, който ограждаше градината откъм улицата. Никъде не се виждаше. Не го забеляза и сред храсталака от другата страна на къщата, който опираше в дървената ограда.
— Джак?
Никакъв отговор.
По гърба й се търкулна студена капчица пот. Тя я изтри с фланелката си и се запъти към алеята, където бяха паркирани колите. Мустангът на Джак беше на мястото си.
Когато се приближи, нещо се размърда на шофьорското място. Дани спря с разтуптяно сърце.
— Джак? Ти ли си?
Прозорчето се смъкна надолу.
— Какво има?
Чула гласа на Джак, Дани въздъхна облекчена.
— Мислех, че си зад дърво.
— Тук съм по-добре.
— Защо вече не се прибереш?
— Защо?
— Не мисля, че идеята е добра.
— Дани, нали се разбрахме…
— Знам, но размислих.
Тя отвори вратата. Лампичките в купето светнаха и Джак замижа.
— Хайде да вървим.
Той слезе от колата с дръжката от метлата в ръка.
— Защо искаш да се откажеш?
— Дълго мислих. Идеята ти не е добра, Джак. Хайде просто да си влезем вкъщи. Нека си вземе главата и да се свърши с всичко това.
— Ами ако не се откаже? Трябва да му дадем урок.
Дани затвори вратата.
— Виж какво, ако го набиеш, може да си навлечем куп неприятности. Може да подаде жалба…
— Господи, Дани, та нали той…
— Всичко става. Не мисля, че си заслужава риска.
Тя хвана Джак за ръка и го поведе към къщата.
— Пък и не се е случило нищо особено. Защо да раздухваме работата? Какво ще стане, ако ти го набиеш? Само дето ще побеснее. И аз на негово място бих побесняла. Щях да искам да си отмъстя. А ти?
— Сигурно.
— И тогава ще се върне, за да изравни резултата. След това на нас ще ни се иска да му върнем и само Бог знае как ще свърши всичко това.
— Да, съществува такъв риск.
— Ами тогава, нека го избегнем. Засега той не е употребил насилие. Доколкото знаем, е безобиден.
— Да, но е проникнал в дома ти.
— Може би. Но не ме е атакувал. По дяволите, та той не иска да ме нарани, а търси работа. Но нещата могат и да се променят, ако го набиеш. Тогава вече наистина може да стане опасен.
Джак сви рамене.
— Добре, да бъде както казваш.
— Благодаря ти — стисна ръката му тя.
Заобиколиха пазарския плик и Джак отвори входната врата. Дани влезе първа, видя притисналия се до стената мъж, ахна и отскочи назад.
От устните на маската му на таласъм изсъска безумен смях, който секна, щом юмрукът на Джак се стовари върху лицето му. Другият му юмрук потъна в корема на младежа.
— Достатъчно — изпъшка Дани. — Това е…
Джак го удари още веднъж и се отдръпна. Младежът се преви надве, стискайки корема си.