Джак дръпна маската.
Дани се вгледа в уплашеното лице с мъртвешки бледа кожа и малки очички, в тънките устни, които оголваха жълтите зъби, докато се мъчеше да си поеме дъх. Той наклони глава и погледна. Дани с едно око, което беше гримирано доста недодялано.
— Аз ще го пазя — каза Джак. — Ти ще се обадиш ли в полицията?
Дани поклати отрицателно глава.
— Как се казваш? — попита тя.
Той вдигна глава, прехвърли поглед от Дани на Джак и отново се вторачи в Дани.
— Ако отговаряш на въпросите ни, може и да не извикаме полицията — каза тя. — Е, как се казваш?
— Антъни.
— Антъни кой?
— Джонсън.
— Дай да видим шофьорската ти книжка.
Младежът понечи да се изправи, но Джак го перна през рамото. Посегна към задния джоб на панталона му и измъкна портфейла му. Отвори го и го подаде на Дани.
Дани го взе.
— Значи си от Ню Йорк.
Младежът кимна.
— Откога си тук?
— От пет седмици.
— Той е само на осемнадесет — обърна се тя към Джак.
— Хубаво. Значи е пълнолетен и може да бъде съден.
— Да влезем във всекидневната и да поговорим там.
— Дани…
— Нека се настаним удобно. Може да ни отнеме доста време.
— Кое? — попита Джак.
— Трябва да обсъдим положението.
Антъни зяпаше Дани, Сякаш беше някакъв странен животински вид. Изправи се на крака, а тя му подаде портфейла.
Поведе ги към всекидневната. След нея тръгна Антъни, последен беше Джак.
— Вече си влизал тук — каза тя.
— Но не съм взел нищо.
Тя му посочи един фотьойл. Антъни седна.
— Кога и как влезе?
— Тази сутрин. Беше в басейна и беше оставила задната врата отключена.
Изглеждаше доволен от себе си.
— Вратата на спалнята ли?
Той кимна.
Минал е на няколко метра от нея. Докато тя е плувала, убедена, че е сама, че е на сигурно място в дома си, той я е шпионирал и дори се е вмъкнал в стаята й.
— Защо го направи? — попита Джак.
— А защо не?
— Изтрий тази чернилка от лицето си.
Младежът изтри очите си с опакото на ръката си.
— Защо? — попита Дани.
— Имах си причини.
Джак, побеснял от яд, погледна Дани така, сякаш искаше разрешение да напердаши хлапака.
— Защо не ни донесеш нещо за пиене? — попита тя. — Антъни, искаш ли една бира?
Той кимна.
Джак й хвърли невярващ поглед.
— Всичко е наред — каза тя. — Не съм луда.
— Купонът си е твой — отвърна Джак и отправи фалшива усмивка на Антъни. — Какво предпочиташ: „Курс“, „Бъд“ или „Дос Екис“?
— „Курс.“
Джак изгледа Дани, завъртя очи към тавана и тръгна към бара.
Дали седна на дивана. Скръсти ръце скута си и погледна към Антъни.
— За да вземеш телефонния ми номер ли влезе?
— Не-е-е.
— Нали искаш да работим заедно? Да овладееш занаята, да започнеш кариера в бизнеса.
Той кимна.
— Тогава трябва да си имаме доверие.
— Ти каза, че не ме искаш.
— Може и да променя решението си. Очевидно те бива да плашиш хората.
— О, и още как!
— Разкажи ми как го правиш?
Той се наведе напред и сложи брадичка върху стиснатите си юмруци. Дани беше заела същата поза. Тя го забеляза и се запита дали не й се подиграва. Но не помръдна.
— Винаги съм харесвал филмите на ужасите.
— Защо?
— Забавни са. Хората подскачат и пищят.
— В публиката ли?
— На екрана също. Страхотно е.
— А ти не се ли плашиш?
Малките му очички се разшириха.
— Ако са добре направени, да:
— Как те карат да се чувстваш?
— Изопнат от напрежение, разтреперан. Полазват ме тръпки и ми иде да закрещя. — Той потри длани и погледна към бара. — Така се чувствам и когато аз самият плаша хората.
— Значи плашиш и себе си?
— Фантастично е!
— Често ли плашиш така хората и себе си?
— През цялото време.
Джак се върна. Подаде на Антъни кутия „Курс“, после седна до Дани и й даде бутилка „Дос Екис“.
— Какво изпуснах? — попита той с безумна усмивка, сякаш нямаше търпение да се включи във всеобщата лудост.
— Антъни тъкмо ми обясняваше как обича да плаши хората.