— Звучи много забавно. Особено за жертвите му.
— Не съм наранил никого — прошепна младежът, сякаш доверяваше съкровена тайна.
— Просто ти харесва да ги стряскаш?
— Харесва ми, когато крещят!
— Нещо като хоби.
— Хоби ли? — изкикоти се Антъни, отпи от бирата си и скръсти нозе. — Та аз съм Властелинът на ужаса. Когато се прочуя с киноефектите си, ще отворя собствено студио и ще правя такива филми, че публиката ще бяга с писъци от кинозалите.
— Хубаво е да срещнеш амбициозен човек — каза Джак.
Дани го погледна намръщено и се обърна усмихната към Антъни.
— Всъщност търсиш някой, който да ти помогне да започнеш.
— Именно — отвърна той. — И кой може да е по-подходящ от кралицата на ужаса?
— Чел ли си статията във „Фангория“? — попита Джак.
— О, да! И съм гледал всички филми на Даниъл. Тя е по-добра от Савини.
— Благодаря — усмихна се Дани.
— Как я откри?
Антъни извади портфейла си със самодоволен вид. Измъкна плътно навито топче хартия, стегнато с ластик. Дръпна ластика, разви го и каза:
— Моята колекция.
Изглади с пръсти някаква снимка, очевидно изрязана от списание. Отдалеч брадатото лице напомняше Джак.
— Роб Ботин — каза Антъни и вдигна втора снимка. — Дик Смит. А този е Рик Бейкър. Том Савини. Даниъл Ларсон.
Дани огледа снимката. Беше от статията във „Фангория“.
Антъни събра колекцията си с доволна усмивка.
— Познавам лицата на всички. Цял месец отварях очите си на четири, обикалях студиите и се навъртах край ресторантите за отбрана публика. Знаех си, че рано или късно ще се натъкна на някой от вас.
— Много си настойчив — каза Дани.
— И оригинален — добави Джак.
— Радвам се, че попаднах на теб. Ти си най-добрата. И най-красивата. Много си красива гола.
— Ще бъдем прекрасен екип — рече Антъни.
— Сигурна съм.
Джак я погледна изумено.
Дани не му обърна внимание.
— Утре сме заети. Защо не минеш насам в събота? Ще ти покажем това-онова, ще ти помогнем да започнеш.
— Честно?
— Да.
— Страхотно!
— Но има едно условие.
Той се облегна на стола с вид на обезкуражено дете.
— Няма повече да ни досаждаш. Това значи да не се спотайваш, да не ни преследваш, да не злоупотребяваш с доверието ни, да не шпионираш. Става ли?
— Разбира се! — ухили се той, тупна с длан по облегалката на стола и вдигна високо кутията бира. — За Даниъл Ларсон!
Ти си най-великата!
Младежкият ентусиазъм му придаде почти човешки вид.
Дани се облегна на вратата и затвори очи. Най-после се бяха отървали от странното момче. Но той щеше да се върне!
— За луда ли ме мислиш?
— Без съмнение. Не знаеш ли поговорката?
— Коя?
— Храни куче да те лае.
Джак се приближи до нея, хвана я за раменете и я целуна по челото.
— Това хлапе — каза той — е луд човек.
— Знам.
Тя простена, когато ръцете му се вмъкнаха под ръкавите и загалиха раменете й.
— Жал ли ти е за него?
— Не — отвърна Дани. — Страх ме е.
— Тогава защо го покани?
— Искам да е с нас, а не против нас. Нали ще се държиш добре в събота?
— Ще бъда очарователен.
Дланите му вляха топлина в болезнено стегнатите й мускули.
— Искам да те помоля нещо — каза Джак.
— Да?
— Никога не го пускай в къщата, когато мен ме няма.
— Можеш да бъдеш сигурен в това.
12
Паркирала колата си от отсрещната страна на улицата, Линда видя Джоуел да излиза от къщата си. Той бързо закрачи по алеята пред къщата, размахвайки ръце и мърдайки с устни. Или си тананикаше някоя песничка, или си говореше сам.
Линда запали мотора. Потегли, сви в пресечката и подкара успоредно с Джоуел. Когато натисна клаксона, той подскочи, но не се спря.
— Хей, Джоуел, да те откарам ли?
Той се обърна, наведе се и вдигна слънчевите си очила. Присви очи.
— Линда?
— Аз съм. Накъде си тръгнал?
— Към аптеката.
— Скачай в колата. Ще те закарам.
— Не, няма нужда.
— Хайде — пресегна се през седалката тя и отвори вратата.