— Ами… — Той сви рамене и влезе в колата. — Много ти благодаря — каза той и затръшна вратата с такава сила, че колата се разклати. — Не мога да ти откажа.
— И без това съм в тази посока.
— Е, благодаря.
Тя подкара.
— Пък и ми е приятно, че си намерих компания. След катастрофата не съм се виждала почти с никого.
— А-ха — кимна той и продължи да гледа напред. — Голяма неприятност.
— Случва се.
— Сега вече добре ли си?
— Да, благодаря.
— Добре. Това е добре.
Той изтри длани в късите си панталони. Подпря лакът на рамката на прозореца.
— Далечко си е пеша.
— В тая горещина.
— А-ха. Така си е.
— Сигурно на реката е много хубаво.
— Да, сигурно.
— Натам съм тръгнала.
— Така ли?
Линда посочи с жест задната седалка. Джоуел се обърна.
— На пикник?
— Ами да. Нося пиле на грил и бира в хладилната чанта.
— Бира ли?
— Огромно количество. Защо не дойдеш с мен?
— Аз… не знам.
— Хайде! Ще си прекараме чудесно.
— По-добре не. Трябва да взема едно лекарство за мама.
— О! Болна ли е?
— Не, обаче…
— Ако не е спешно, можеш да й го занесеш и по-късно, нали?
— Сигурно, и все пак…
— Благодаря — нацупи се Линда.
Той заби поглед в коленете си.
— Да не съм прокажена?
— Не!
Тя поклати глава и си придаде тъжен вид.
— Сигурно си мислиш, че момиче като мен си няма никакви проблеми — веселячка, отличничка, невероятно популярна. Е, ще ти отворя очите: и аз съм човек. Огладнявам като всички останали. Потя се. Притеснявам се. Понякога съм груба. Друг път — отчаяна. Все едно дали ми вярваш или не — но понякога дори съм самотна.
— Ти?
— Да, аз. Прекрасната Линда Алисън. Знаеш ли кои ме канят на срещи? Тъпаци, които си мислят, че са божествен дар за жените. Само на такива им стиска да се обадят. Мислиш ли, че на някой от тях му пука за мен? Все им е тая какво има в главата ми, в сърцето ми. Интересува ги само онова, дето е под дрехите ми. Ако искаш да разбереш какво значи да си самотен, трябва да си в паркирана кола в гората с някое момче, което те има за играчка.
— Съжалявам — измънка Джоуел.
Тя спря на кръстовището. Пътят надясно бодеше към центъра на града, а левият щеше да ги изведе до реката. Тя погледна Джоуел. Изглеждаше объркан и мрачен, но вече доста по-спокоен.
— Нормалните момчета като теб никога не се обаждат.
Той сви рамене.
— Смяташ, че не ме заслужаваш ли?
— Нещо такова.
— Че ще ти се надсмея?
— Може би.
Линда посегна и го погали по ръката.
— Защо трябва да ти се надсмивам?
Той само поклати глава и явно му беше трудно да преглътне.
— Хайде, Джоуел. Да идем на реката. Моля те! Аз… аз не бих искала да съм сама.
— Добре.
Тя зави наляво.
Реката беше на осем километра северно от града и се виеше сред гъста гора. Част от гората беше изсечена заради туристите. Неголемият плаж светлееше с нарочно докарания пясък. Имаше маси и огнища, а паркингът бе покрит с чакъл. В летните дни обикновено гъмжеше от семейства, млади двойки и дечурлига, които или плуваха, или хвърляха фризби. Нощем мястото се превръщаше в убежище за влюбените.
Линда често бе идвала тук нощем. Разпъваха одеяла на поляната или се любеха направо в колата. Обикновено това й доставяше удоволствие. Но бе срещнала и достатъчно тъпаци, за да знае какво значи да бъдеш използвана — достатъчно, за да прозвучи искрена пред Джоуел.
Както обикновено паркингът беше претъпкан. Линда го подмина.
— Къде отиваме? — попита Джоуел, нарушавайки дългото мълчание.
— Малко по-нагоре. Знам едно местенце, където няма да ни се пречкат толкова хора.
— А-а. Добре.
Той се тупаше по коленете, тъй като явно не знаеше къде да си дене ръцете.
— Нали нямаш нищо против?
— Не. Щом така си решила.
Продължи да барабани по коленете си. Поглеждаше през предното стъкло, през страничния прозорец, към коленете си — във всички възможни посоки, освен към Линда.
— Няма защо да нервничиш.
— Аз ли? Аз не нервнича.
— Аз не хапя.