— Освен пилетата на грил — опита се да се усмихне той.
Линда се засили да се засмее.
Джоуел й смигна и сви рамене.
— Знаеш ли защо пилето се е самоубило? — попита той.
— Не, защо?
— Защото не умеело да кътка.
Линда се засмя и поклати глава.
— Чакай, знам един по-хубав. Знаеш ли как да накараш умряло пиле да плува? — попита той.
— Не.
— Първо си набавяш умряло пиле. После добавяш малко сладолед, малко бира…
Той прихна да се смее.
— Ох, страхотно е.
— Нали? Добър е, един от любимите ми вицове.
Линда намали и сви по някакъв бабунест черен път.
— А пилето оскубва ли се предварително?
— Не, перата са най-хубавата част.
— Фу!
Докато слизаха от колата, Джоуел продължаваше да се смее. Линда отвори задната врата. Подаде му пластмасовата кошница и хладилната чанта. Взе пешкира си и избеляло червено одеяло и го поведе през гората.
— Далече ли е до реката?
— Само два-три километра.
Той пак прихна.
— Имаш чувство за хумор.
— Благодаря ти. Нали ти казах, че и аз съм човек.
— А знаеш ли какво е това зелено и червено, което прави: „шляп-шляп-шляп“?
— Не, какво?
— Жабокът Кърмит в миксера!
Той продължи в същия дух още петнадесетина минути, докато се провираха през храсталаците, прескачаха повалени дървета и се навеждаха под ниските клони. Най-сетне стигнаха реката. Линда откри зелена полянка на няколко метра от водата. Опъна одеялото, седна, изрита маратонките си и опъна крака.
— Личи ли си разликата?
Той поклати глава.
— Свали си очилата.
Той ги вдигна на темето си, погледна към краката й и отново поклати глава.
— Този е пострадалият — каза тя и потупа лявото си бедро. — Виждаш ли? По-бял е.
— И двата изглеждат прекрасно.
— Трябваше да го видиш, когато свалиха гипса. Целият беше сбръчкан и побелял.
Той сбърчи нос, свали очилата и се настани в другия край на одеялото.
— Готов ли си за една бира? — попита Линда.
— И още как.
Тя извади две кутии „Джениси“ от хладилната чанта. Отвори ги и подаде едната на Джоуел.
— Знаеш ли как се случи? Имам предвид катастрофата.
— Не те ли е блъснала кола?
Той дигна кутията към устата си. Ръката му трепереше.
— Точно така. Просто не гледах накъде вървя. Глупаво, нали? Просто изтичах на улицата и бух!
— Божичко!
Тя замижа от блясъка на слънцето, отразило се в капака на бирената кутия. Залочи жадно.
— Готов ли си за пилето?
— И още как.
Тя остави бирата и отвори кошницата.
— Извинявай, но нямам сладолед — само бира и пиле.
Той се засмя, но смехът му прозвуча доста нервно.
— Какво предпочиташ — кълки, бутчета или гърдички?
— Все едно.
— Бас държа, че си падаш по гърдичките.
Той се изчерви. Дори пъпчивата му брадичка леко порозовя.
— Нямам нищо против — отвърна той.
Линда му подаде препечено парче месо и салфетка. За себе си взе кълка.
— Хубаво е тук, нали? Толкова тихо и спокойно.
— А-ха — съгласи се той с пълна уста.
— Радваш ли се, че реши да дойдеш?
Той се усмихна и изтри мазните си устни със салфетката.
— И още как!
Продължиха да се хранят мълчание. Линда отвори още две кутии бира, подаде втората гърдичка на Джоуел и захапа втората кълка.
— Знаеш ли, аз не ти се сърдя.
Той спря насред хапката.
— А?
— Говоря за катастрофата. Не се сърдя на никого.
Слънчевите очила се плъзнаха надолу по носа му. Той ги бутна нагоре с мазен пръст.
— Не разбирам.
— О, разбираш. Вие просто се забавлявахте. Откъде бихте могли да знаете, че ще направя такава глупост.
— И все пак не знам за какво гово… — намръщи се той.
— За теб, Арнолд и Тони. За къщата на Фриман. За Джаспър и щурия призрак. — Тя се разсмя и поклати глава. — Направо ми изкарахте акъла. Бях напълно сигурна, че Джаспър ще ми отсече главата.
— Това беше Тони — измърмори Джоуел.
— Джаспър е бил Тони?
— Да. Той, ъ-ъ, мина отзад. Беше си приготвил всичко на втория етаж — грима и изкуствената глава. И брадвата.