Тя отвори портмонето си.
— Колко ви дължа?
— Сто четиридесет и девет.
Тя отброи осем двадесетдоларови банкноти.
— В Питсбърг ще трябва да се прехвърлите на друг самолет. Полетът ни е по разписание, така че няма да имате никакви проблеми с връзката.
Тя кимна и му подаде парите.
Най-сетне държеше в ръце билета си, бордната карта и не можеше да повярва, че всичко е минало толкова лесно. С олекнало сърце и едва ли не с песен на уста тя се запъти към мястото, което й посочи служителят.
Радостта й се изпари в мига, когато зърна пътниците, които се спираха пред някаква арка и отваряха чантите си пред униформена служителка. Жената поставяше чантите на някаква лента. Те изчезваха в металната машина и се появяваха от другия й край, откъдето хората си ги взимаха, след като минеха през арката.
По дяволите, промърмори тя.
Обърна се. В отсрещния край на фоайето имаше тоалетни. Линда застана пред умивалника, изми ръцете си и дълго реса късите коси на перуката си, докато най-сетне остана сама. Тогава изхвърли пистолета в кофата за боклук.
Мина през проверката без никакви неприятности.
Таксито пълзеше по магистралата „Сан Диего“. Беше час пик.
— Закъде са тръгнали всички тия коли? — запита се гласно Линда.
— Прибират се от работа — отвърна шофьорът и й се усмихна в огледалцето. — Прибират се от летището, от пазара, от Дисниленд, от плажа. Откъдето още се сетиш.
— Не съм виждала толкова коли през живота си.
— Значи никога не сте била в Лос Анджелис. Ще ви кажа, че един ден поредната нова кола ще прелее чашата и тогава — край. Никой няма да може да помръдне. В багажника си нося храна за десет дни. Подготвил съм се за този ден.
— Наистина ли?
— Че защо да ви лъжа?
Той рязко зави в дясното платно, вмъквайки се в една пролука между колите. Колата пред тях намали. Линда зарови пети в пода на колата едновременно с шофьора, който наби спирачките. Очакваше всеки миг някой да се забие в тях отзад. Но нищо не се случи. Тя отпусна мускули и усети болка в левия си крак. Разтри го през роклята.
Шофьорът сякаш не забеляза опасността.
— Не пропускайте да се отбиете в китайския ресторант „Грауман“ — каза той. — Вече не го наричат така, но в него още са пресни стъпките на най-големите звезди. Намира се само на няколко преки от мястото, на което ще ви оставя.
— Добре.
Спускаха се бавно по някаква детелина, която ги изведе на друга магистрала. И тя беше претъпкана с коли.
Линда хвърли поглед на брояча. Седем и петдесет. Все още имаше повече от двеста долара, така че…
— Там е и „Алеята на звездите“. Нали знаете, с имената на прочутите актьори.
— Да, чувала съм.
— Наоколо има и хубави книжарници. Интересувате ли се от книги?
— Да, малко.
— Аз пиша сценарии. Вече съм получил няколко аванса, но още не са заснели филм по тях.
— Може би трябва да напишете книга.
— Опитах. Не ме бива в прозата.
— Вашите сценарии в стихове ли са?
Той се засмя. Не обясни какво е толкова смешно, но продължи да й разказва за творчеството си, докато излязоха от магистралата и се озоваха на някаква натоварена с движение улица, наречена „Ла Бреа“. Трафикът я задушаваше. Понякога се налагаше да изчакат три светофара, за да преминат през някое кръстовище. Сумата на брояча растеше.
— Булевард „Холивуд“ — най-сетне обяви шофьорът, завивайки надясно. — „Грауман“ и всичко останало е малко по-нагоре. Сега обаче ние ще завием.
След няколко преки той зави наляво. После надясно и излязоха на Ла Мар Стрийт. Шофьорът спря колата пред някакъв опърпан блок и се обърна към нея. Линда му подаде тридесет долара. Каза му да задържи рестото.
— Желая ви успех в поезията — каза тя и го остави да се усмихва след нея.
Останала сама на тротоара, Линда извади писмото на Тони от чантата си. Сравни адреса с номера, написан върху двойната стъклена врата на сградата. Пасваха си.
Тя пое дълбоко дъх и тръгна към вратата.
Отвори я. Фоайето й се стори почти тъмно след слънчевия блясък на улицата. Беше прохладно. Малко преди началото на стълбището имаше дълги редици с пощенски кутии. На всяка кутия имаше по две червени пластмасови ленти с номерата на апартаментите и имената на наемателите. Очите й бавно се плъзнаха към лентичката с номер и се спуснаха към името: А. Джонсън.