— Нека си звъни — каза тя.
Стояха неподвижно и чакаха звънецът да спре.
Той продължаваше да звъни.
— Упорито копеле — не издържа Дани.
— Ще видя кой е.
— Не, ще си отиде.
На няколко пъти се възцари тишина и Дани тъкмо решаваше, че натрапникът си е отишъл, когато звънецът отново огласяше къщата.
— По дяволите!
— Дали не е нашият приятел? — обади се Джак.
— Не би се появил, когато ти си тук.
— Ей сега ще се върна. Ти не мърдай.
Подпряна на лакът, Дани наблюдаваше Джак. Той нахлузи банския си и бързо тръгна към коридора. Когато излезе от стаята, тя седна. По тялото й се стичаха струйчици пот. Тя ги избърса с чаршафа.
Звънецът млъкна.
Съзря подаръка от Джак в трепкащата светлина на свещите и се усмихна. Ако не ги бяха прекъснали, щеше вече да е поднесла благодарностите си към него.
А сега и двамата щяха да си поемат дъх.
Когато Джак се върнеше, щяха да започнат с нови сили.
Тя обърна очи към тъмния коридор. Не чуваше нито гласове, нито стъпки.
Не би трябвало да му отнеме толкова време.
— Джак? — повика тя.
Не получи отговор.
Обхвана я безпокойство и скочи от леглото. Грабна халата от гардероба и се втурна към вратата. Надникна и огледа дългия коридор. Сякаш нищо не помръдваше в мрака.
— Джак? — прошепна тя.
Тишина.
Дани излезе от спалнята. Зашари с пръсти по стената и напипа ключа на осветлението. Трите лампи обляха коридора със светлината си.
Нямаше никой.
Тя се втурна към входната врата.
Беше затворена.
Дани обиколи тичешком всекидневната и трапезарията, заобиколи бара и влезе в кухнята. Запали лампата. И там нямаше никой. Босите й нозе зашляпаха по линолеума на път за работилницата. Там беше тъмно. Дани протегна ръка и запали лампата. Прекрачи прага. И тук нямаше никой.
Отново се хвърли към входната врата и отвори. Вгледа се в мрака.
Нищо не помръдваше.
— Джак! — изкрещя тя. — Джак, къде си?
Когато не получи отговор, тя тръгна по хладната влажна трева към средата на моравата.
Мустангът му си стоеше на мястото, до нейния фолксваген. Тя отиде до колата и надникна вътре. Колата беше празна.
По алеята излезе на улицата. Стъпи на тротоара и се огледа. Видя паркирани коли, светещи прозорци, но нито следа от хора.
Тя потрепери, загърна по-плътно халата на гърдите си и забърза обратно към къщи.
Отиде в кухнята и избра най-големия нож от поставката.
Мачетето…
Беше останало навън, до басейна. А тя нямаше намерение да излиза пак.
Загаси лампата. Стисна до болка ножа в ръка и седна на пода. Облегна гръб на бара, сви колене и зачака.
26
Джак отвори очи, но видя само тъмнина. Премигна, за да се убеди, че наистина ги е отворил. Остра болка прониза мозъка му.
Той вдигна ръка да докосне лицето си и почти не обърна внимание на меката повърхност, до която опря лакътя му. Без да си дава сметка какво е това, той разтри слепоочията си.
Какво става с главата му?
Спомни си, че беше с Дани. Ах, да. Звънецът на входната врата. Беше отишъл да отвори. След това сигурно се е върнал.
Господи, главата му сякаш щеше да експлодира.
Колко коктейла изпи? Два? А с вечерята пиха вино.
Защо е толкова тъмно в спалнята на Дани?
В банята сигурно има аспирин. Дано успее да стигне дотам, без да обърне някой мебел.
Опита се да седне. Нещо се блъсна в челото му. Той падна назад. От болката му се зави свят. Притисна ръце в челото си. Лактите му потънаха в нещо меко като възглавници.
Когато болката го поотпусна, той размърда лакът, изучавайки препятствието. Беше някаква мека тапицерия, под която усети твърда повърхност. Положението беше същото и под другия му лакът. Вдигна юмрук нагоре. На не повече от тридесетина сантиметра над лицето му кокалчетата му се удариха в дърво.
Опипа с ръце наоколо и разбра, че е в нещо като кутия. Напъна се и с всички сили блъсна капака. От усилието мозъкът му щеше да се пръсне. Но той продължи да блъска. Мускулите му затрепериха от напрежение, но капакът не помръдна. Останал без дъх, Джак отпусна ръце.
Безсмислено е, каза си той.
Обзе го паника. Разбра, че се намира в ковчег. В ковчега, който Тони държеше в катафалката си. Когато е отворил вратата, Тони сигурно го е халосал с някакъв предмет. Повалил го е на земята…