— Здравей.
Той рязко обърна глава.
Някакво момиче влизаше през портата в градината. Беше със светла рокля.
— Помогнете ми! — извика Тони.
— Разбира се — отвърна тя. — Ще ти помогна.
Нещо в гласа й го накара да настръхне. Помъчи се да се изправи. Шезлонгът го удари зад коленете. Краката му се подкосиха и той падна. Стовари се върху стола, който се люшна назад, наклони се върху задните си крака, но не успя да се преобърне.
Момичето стигна до скарата и спря. Клекна и отново се изправи.
— Наблюдавах ви — каза тя, приближавайки се бавно. — Размина ти се на косъм.
— Тази жена е побъркана. Щеше да ме убие.
— Радвам се, че не го направи.
— Ще ме развържеш ли?
— Съмнявам се.
— Моля те!
Тя поклати глава. В проблясващата светлина от басейна лицето й му се стори познато.
— Коя си ти?
— Не ме ли помниш? А къщата на Фриман?
Сърцето запрепуска в гърдите му. Дъхът му секна, но той успя да промълви:
— Линда?
— Значи си спомняш.
— Какво… какво правиш тук?
Тя не отговори.
— Откъде изникна?
— От катафалката ти.
Той надигна глава, доколкото можа, и я видя да взима течността за разпалване на въглищата.
— Линда!
Тя се изправи пред него. Разклати кутията. В лявата й ръка имаше кибрит.
— О, Господи, недей!
Той се опита да я ритне, но тя просто се отмести настрана.
Течността започна да се излива върху главата му.
— Недей! Аз не те нараних! Моля те! Господи, Линда, недей! Аз не те нараних! Не съм наранил никого през живота си!
Колата подскачаше под Дани по обраслата с трева поляна. Мина между две дървета, зави рязко, за да избегне трето, и изведнъж фаровете й осветиха ковчега.
Изобщо не е бил заровен!
Тя изскочи от колата и се втурна към него. Пръстта израняваше босите й нозе, тревите я шибаха по краката. Препъна се в неголям корен и падна. Скочи отново и се свлече на колене пред ковчега. Зарови пръсти в пръстта върху капака. Размаха ръце, за да я изчисти. Опръска я в лицето и Дани изплю няколко прашинки. Капакът лъсна.
Тя заблъска по него.
— Джак! Джак!
Отговор не последва.
Капакът беше закрепен с шест болта с ушати гайки. Тя хвана първата гайка и започна да я развива.
Клечката пламна и хвърли зловещи сенки върху лицето на Линда.
— Не! Моля те, недей!
Тони заблъска с крака по цимента и отскочи около педя назад заедно с шезлонга.
Линда духна клечката.
— Умолявам те! Не исках да ти причиня зло!
Тя запали втора клечка. Пристъпи към него. Тони изхлипа и отскочи още педя назад със стола. Линда хвърли клечката. Пламъкът й изрисува огнен зигзаг във въздуха, угасна и клечката се приземи в краката му.
Той се отдръпна назад.
Пламна нова клечка.
— Моля те!
— Страх ли те е? — попита Линда, приближавайки клечката към лицето му.
— Ще направя каквото поискаш!
— Вече направи достатъчно. — Пламъкът пълзеше към пръстите й. — Кажи, че те е страх.
— Страх ме е!
Тя тръсна клечката и запали нова.
— Мен толкова ме беше страх, че се напиках.
— Добре!
Изглеждаше прекалено напрегнат.
Линда драсна още една клечка.
— Опитвам се! — В този миг горещата струя бликна и се стече по краката му. — Ето! Виждаш ли?
— Забавно е, нали? — попита Линда и хвърли клечката. Огнената опашка на пламъчето изписа дъга към него. Тони зарови крака в цимента. Шезлонгът отскочи назад.
Клечката падна върху скута му и Тони почти се усмихна, защото пламъчето угасна миг преди да го докосне.
Ала не се усмихна.
Изкрещя.
Падаше сякаш цяла вечност, крещейки и ритайки към небето. Най-сетне водата запуши устата му.
Дани хвърли последната гайка и задърпа капака на ковчега. Успя лекичко да го повдигне. Но той се плъзна в пръстите й и отново се захлупи. Тя пак вкопчи пръсти и затегли нагоре. Този път беше необичайно лек. Хлъзна се на земята и тогава Дани видя защо се е отворил толкова лесно.
Джак й беше помогнал.