Тя стисна ръката на Джак.
— Няма страшно — каза той.
— Дано.
— Имаш ли поне някаква представа кой може да е бил?
— Абсолютно никаква.
— Но той те е познавал. Казала ли си на някого, че ще си тук тази вечер?
— На никого — отвърна тя и в този миг чу тихи стъпки зад гърба си.
И двамата се извърнаха назад. Доста зад тях се тътреше самотен мъж в белезникав костюм и с шапка с широка периферия. От устата му стърчеше пура.
— Това той ли е?
— Не, освен ако не е върколак — усмихна се облекчено Дани. — Денем е заклет вегетарианец. Ала щом изгрее пълна луна, в гърдите му започва да напира странна сила. Той се затриса и набъбва. Дрехите му се разкъсват и от тях се измъква двестакилограмовото му, лъснало от лой туловище, което неуморно броди цяла нощ, докато не открие някъде парче лазаня.
— Божичко! — възкликна Джак. — Това трябва да го пробуташ на Роджър.
— А-ха, сигурно ще го налапа като топъл хляб. Като „Среднощните писъци“. Дали да не го наречем „Американският върколак в Сарди“?
— Или „Лигите му текат“?
Смеейки се, завиха зад ъгъла и Дани съзря белия си фолксваген малко по-нагоре по улицата. Ускори крачка. Измъкна ръката си от Джак и бръкна в чантата си за ключовете.
Пред тях светнаха червените стопове на голяма кола. Тя спря.
— О, Боже! — промълви Дани.
— Дано не спира заради нас — каза Джак.
Колата беше черна катафалка. Не мърдаше.
— Може би иска да го упътим към гробището?
— Много смешно — озъби се Дани.
Катафалката бавно запълзя напред, докато двамата с бърза крачка наближаваха колата й.
— Искаш ли да проверя? — попита Джак.
— Не!
Дани се втурна и отвори предната врата. Скочи в колата, тръшна вратата и натисна копчето за заключване. След това се пресегна и отключи вратата на Джак. Докато той сядаше, катафалката бързо потегли напред.
Дания проследи с очи. Натрапникът сби в първата пресечка.
— Е, отиде си.
— Поне засега — отвърна Джак.
— Пепел ти на езика.
Дани запали мотора и бавно се отдели от бордюра, взирайки се в страничното огледало. Пътят зад нея беше чист. Изведнъж блеснаха фаровете на завиваща кола. Дългият й черен корпус изплува от пресечката.
— По дяволите! — изръмжа Дани.
Джак се огледа.
— Катафалката ли е?
— Не съм сигурна. Така ми се струва.
— Не се бой.
— Кажи го на стомаха ми.
— Не бой се, стомахче.
Дани нервно се засмя и пусна мигача. Добре поне, че светофарът бе зелен. Нямаше да й се наложи да чака, за да се увери, че настигащата ги кола е катафалката.
На кръстовището Дани зави по трета улица и продължи да се взира в огледалото. Светофарът светна червено и спря колоната от коли. Дани въздъхна така, сякаш бе отменена висяща над главата й смъртна присъда.
— Това поне ще го забави.
— Може и да не е била катафалката. Все едно, още нямаме основание да считаме, че ни следи.
Минаха покрай „Джо Алън“ и Дани плъзна поглед от осветената оживена тераса към безлюдния тротоар, откъдето й беше махнал непознатият.
Изведнъж настръхна.
— Това е той! — прошепна тя.
— Какво?
— Той е! Сигурна съм. Онзи от катафалката е същият, който се втурна към мен. Изчакал ни е и ни е проследил до колата.
— Не. Не си въобразявай!
— Да!
— Хайде, хайде, да не сме герои в някой от блудкавите филми на Роджър? Живеем в действителен свят.
— Все едно.
— Има разлика, Дани. Ако бяхме герои от някой тъп трилър, щях да се съглася, че психопатът е скочил в катафалката си, ще ни проследи и ще ни убие по най-зверски начин. Специални ефекти — Даниъл Ларсон.
Тя наблюдаваше приближаващия се поток от коли в огледалото.
— В действителния живот е друго. Онзи сигурно е бил някой безобиден наркоман. А другият, в катафалката, може просто да се е спрял, за да се ориентира. Разбрал е, че е сгрешил посоката и е потеглил обратно. Между двете случки няма връзка.
— Надявам се да си прав — каза Дани.