— Вероятно.
— Всички са прекалено мрачни.
— Нямам илюзии относно живота. Нямах такива и когато бях ученик тук.
— Тогава бихте ли заявили, че годините, прекарани в „Стоункрофт“, не са били щастливи за вас?
Картър Стюарт отпи глътка от мерлото.
— Не бяха щастливи — потвърди равнодушно той.
— Тогава какво ви накара да присъствате на тази среща?
Стюарт мрачно се усмихна.
— Възможността да бъда интервюиран от вас. А сега ме извинете. Виждам Лора Уилкокс, некоронованата кралица на нашия клас, да излиза от асансьора. Да видим дали ще ме познае.
Не взе листа хартия, който Перкинс се опита да пъхне в ръката му.
— Ако ми отделите само още една минута, господин Стюарт. Имам един списък тук, който мисля, че ще представлява интерес за вас.
Перкинс загледа гърба на Картър Стюарт, отдалечаващ се с бързи стъпки, за да посрещне великолепната блондинка, която в момента влизаше в зала „Хъдсън Вали“. Какъв гадняр, помисли си той. Държи се пренебрежително, облякъл се е с джинси, пуловер и маратонки, за да покаже своето презрение към всеки, който се е наконтил за вечерта. Той не е от типа, който обича да е на показ, нито е дошъл, защото колекционира безсмислени медали. Тогава какво го е накарало да дойде тук?
Това беше въпросът, който щеше да зададе в последното изречение на статията си. Вече бе проучил задълбочено Картър Стюарт. Започнал да пише в колежа. Написал оригинална едноактова пиеса, поставена от драмсъстава, която му донесла щедра стипендия след дипломирането в Йейл. Тогава изоставил първото си име Хауард — или Хауи, както му викали в „Стоункрофт“. Поставил първия си хит на Бродуей, преди да навърши тридесет. Ползва се с репутацията на самотник, който се крие в една от четирите си къщи из страната, докато работи върху поредната си пиеса. Дръпнат, неприятен, нелюбезен, перфекционист, гений — това бяха думите, с които обикновено го обрисуваха в статиите. „Аз имам и още няколко определения, които бих могъл да добавя — помисли си навъсено Перкинс. — И ще го направя.“
7
Марк Флайшман се нуждаеше от повече време, отколкото бе предвидил, за да стигне от Бостън до Корнуол. Беше се надявал, че ще има няколко часа, за да се разходи из града, преди да се срещне с бившите си съученици. Искаше да се възползва от шанса да направи разликата между своето собствено възприятие за момчето, което бе, когато учеше тук, и мъжа, който бе станал сега, така както той го разбираше. „Нима се надявам да изгоня собствените си демони?“ — мислеше си Марк.
Докато караше с вбесяващо бавна скорост към претъпкания с коли пункт за плащане на пътна такса „Кънектикът“, той не спираше да мисли за изявлението, което чу тази сутрин от бащата на един свой пациент.
— Докторе, вие знаете точно толкова добре, колкото и аз, че децата са жестоки. Те бяха жестоки по мое време, не са се променили и днес. Приличат на стадо млади лъвове, горделиво заобиколили ранената плячка. Точно така се държат сега с моето момче. Същото правеха и с мен, когато бях на неговите години. И знаете ли какво, докторе? Аз съм доста преуспял човек, но когато отида на поредната среща със съучениците си, за десет секунди преставам да бъда в списъка на 500-те най-преуспели мениджъри на компании в света. Отново се чувствам като онова несръчно хлапе, с което всеки си правеше майтапи. Пълна дивотия, нали?
Когато за пореден път трябваше да забави ход в трафика, Марк реши, че пунктът за плащане на магистрална такса „Кънектикът“ е в постоянна нужда от спешна помощ, ако се използваше медицинска терминология. Тук винаги се извършваше някакво голямо строителство покрай пътя или се осъществяваше поредното преустройство, което събираше трите пътни ленти в една, причинявайки по този начин неописуемо задръстване.
Неочаквано откри, че прави сравнение между проблемите на пътя и проблемите, които откриваше у своите пациенти, като момчето, чийто баща бе дошъл за консултация. Миналата година то беше направило опит за самоубийство. Друго хлапе, пренебрегвано и измъчвано, какъвто бе самият той някога, имаше желание да вземе пушка и да я насочи срещу съучениците си. Гневът, обидата и унижението се преплитаха, промъкваха се в опасна смесица и си търсеха изход. Когато това се случеше, някои хора се стремяха да унищожат себе си, други насочваха яростта срещу мъчителите си.
Като психиатър, специализирал детско-юношеска психиатрия, Марк водеше телевизионно предаване на живо, което напоследък се излъчваше по няколко канала и бе станало популярно. Отзивите бяха много ласкави. „Висок, строен, жизнен, забавен и мъдър, доктор Марк Флайшман не говори глупости, докато се опитва да помогне при решаване на проблемите в онази болезнена преходна възраст, наречена пубертет“ — това бе написал един критик за неговото шоу.