— Не бързайте толкоз, господин Дийган — прекъсна го Емерсън. — В мига, в който Горди, искам да кажа Гордън, и аз приключим нашата сделка, аз изчезвам. Имам място в Сент Брат и е време да отида там. Организацията на срещата ми отне много време и сили, тежка работа беше. Довечера ще направим още снимки с директора Доунс, ще изпием по няколко питиета при него и ще обявим срещата наистина за приключена. На кого му пука дали Лора Уилкокс и Роби Брент ще се появят или не? Комитетът за строителството в „Стоункрофт“ няма нужда от тяхната популярност.
Гордън Амори изслуша тази реч с развеселена усмивка.
— Трябва да ви кажа, господин Дийган, че според мен Джак го обобщи много добре. Опитах се да хвана Джийн, но тя се качи на асансьора и я изтървах. Знаете ли какви са плановете й?
— Не — отвърна Сам. — Сега ме извинете, трябва да се връщам на работа. — Нямаше намерение да каже на тези момчета какво смята да прави Джийн, мислеше си той, докато пресичаше фоайето на хотела. Надяваше се тя да го послуша и да не споделя нищо с никого от тях.
Когато влезе в колата си, зазвъня мобилният му телефон. Обаждаше се Джой Лако.
— Сам, намерих нещо интересно. Проверих доклада за самоубийството на Глория Мартин, преди да започна с нещастните случаи. Имах предчувствието, че нещо не е наред. Когато е умряла, в местния вестник във Витлеем е излязла голяма статия за нея.
Сам изчака и тя продължи.
— Глория Мартин се е самоубила, като е сложила пластмасова торба на главата си и се е задушила. И, забележи! Когато са я намерили, в ръката си държала малък метален бухал.
76
За голямо удоволствие на Дюк Макензи в девет и пет вечерта мълчаливият участник от срещата на випускниците в „Стоункрофт“ спря отново в кафенето му. Поръча сандвич със сирене и бекон на скара и кафе с каймак. Докато сандвичът се печеше, Дюк побърза да подеме разговор.
— Тази сутрин тук идва една от вашите дами — започна той. — Каза, че била живяла на Маунтин Роуд.
Тъмните очила на мъжа бяха непроницаеми и зад тях не се виждаха очите му. Но нещо в тялото му се промени — сякаш се напрегна, и това подсказа на Дюк, че е привлякъл вниманието му.
— Знаете ли как се казва? — попита внимателно посетителят.
— Не. Но мога да ви я опиша. Истинска красавица, с кестенява коса и сини очи. Дъщеря й се казва Мередит.
— Тя ли ви каза това?! — Посетителят беше повече от изумен.
— Не, сър. Не питайте как го научих. Някой й се обади по телефона и й го съобщи. Мога само да кажа, че беше шокирана. Не разбирам как така не знаеше името на дъщеря си.
— Интересно дали не е говорила с някой друг съученик от срещата — зачуди се посетителят. — Случайно да спомена името на човека, който й се обади?
— Не чух. Каза, че ще се срещнат с него или с нея, не разбрах, тази вечер в седем.
Дюк се обърна с гръб, взе лопатката и премести сандвича от скарата. Затова не видя ледената усмивка, който се плъзна по устните на посетителя, нито чу шепота му.
— Не, няма, Дюк. Няма да се срещне с никого.
— Заповядайте, сър — поднесе сандвича Дюк. — Виждам, че пиете кафето си с каймак. Казват, че било по-здравословно, но аз предпочитам старата сметана. Мисля обаче, че няма причина да се тревожа. Моят старец все още играе боулинг, макар да е на осемдесет и седем.
Бухала хвърли парите на бара и излезе, като промърмори „лека нощ“. Почувства как очите на Дюк го проследиха, докато отиваше към колата си. Не бива да му позволи да го последва, помисли си той. Прекалено е любопитен. Нищо не пропуска. Повече не трябва да идва тук, но това всъщност няма значение. Утре по това време всичко ще бъде приключило.
Той подкара бавно по Маунтин Роуд, но реши да не свива в алеята, водеща към дома на Лора. Смешно, все още го наричаше така, мина през ума му. Вместо това го подмина и се загледа в огледалото за обратно виждане, докато се убеди, че никой не го следи. После направи обратен завой и започна да се връща, постоянно наблюдавайки за фаровете на друга кола. Когато стига до целта си, изключи своите светлини, направи рязък завой и влезе в алеята, като закара колата в относително безопасния заден двор.
Едва тогава си позволи да се замисли върху онова, което бе чул от приказливия Дюк. Джийн знаеше името на Мередит! Сигурно семейство Бъкли бяха онези, които щеше да посети утре вечер. Мередит не е могла да си спомни къде е загубила четката си за коса, иначе онзи детектив Сам Дийган сега щеше да чука на вратата. Това означаваше, че трябва да действа по-бързо, отколкото бе планирал. Утре през деня щеше да се наложи на няколко пъти да влезе и да излезе от тази къща. Но не можеше да остави колата, паркирана отвън. Това не подлежеше на обсъждане. Въпреки че задният двор беше ограден, някой съсед случайно можеше да я забележи от прозореца си на втория етаж и да се обади в полицията. Къщата на Лора официално беше необитаема.