Автомобилът на Роби, заедно с тялото му в багажника, заемаше половината гараж. Първата кола, която бе взел под наем и която може би бе оставила издайнически следи от гумите си във влажната почва на мястото, където бе намерено тялото на Хелън Уилан, заемаше другата половина. Трябваше да се отърве от едната от тези две коли, така че да освободи място в гаража. Взетата под наем кола можеше да бъде проследена и да доведе до него, съобразяваше Бухала.
Значи трябваше да я запази скрита, докато връщането й стане безопасно.
Бе стигнал твърде далеч, помисли си той. Пътуването беше прекалено дълго. Сега вече не можеше да спре. Трябваше да приключи. Трябваше да сложи точка. Погледна към сандвича и кафето, които бе купил за Лора. И той не бе вечерял, мина му през ума. Какво значение щеше да има за нея дали е яла или не тази вечер? Утре така или иначе няма да бъде за дълго време гладна. Защото ще бъде мъртва.
Той отвори пакета и започна да яде бавно сандвича. Отпи от кафето и си каза, че го предпочита черно. Когато свърши, излезе, отключи вратата на кухнята и влезе в къщата. Вместо да се качи по стълбите към спалнята на Лора, отвори вратата, водеща към гаража, и я блъсна силно, за да се затвори с трясък. Същевременно извади гумените ръкавици, които винаги носеше в джоба на якето си.
Лора щеше да чуе звука от вратата и щеше да започне да се тресе от агонията на неизвестността. Щеше да умира от страх, че може би е настъпил моментът, в който ще се прости с живота си. Но тя също така вече беше гладна и очакваше да й донесе нещо за ядене. И тъй като той нямаше да се появи, нито да се качи по стълбите, страхът и очакването щяха да нарастват в нея, докато накрая щеше да се предаде. Щеше да бъде готова да направи всичко, което той поиска. Готова да му се подчинява.
Щеше да я увери, че скоро всичко ще свърши, защото да успокоява нея, беше все едно да успокоява себе си. Болката в ръката го разсейваше. Ухапванията от кучето бяха на път да заздравеят, но ето че сега най-дълбокото от тях отново се бе възпалило.
Беше оставил ключовете на Роби в стартера. Отхвърляйки мисълта за безжизненото му тяло, покрито с одеяло и сгънато на две в багажника, той отключи вратата на гаража, изкара колата и я паркира отвън. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, намести втората взета под наем кола на безопасно място в гаража.
С напълно изгасени фарове измина повече от половината разстояние по улицата, след което закара колата на няколко километра извън града до крайната й цел — река Хъдсън.
Четиридесет минути след както я потопи, Бухала се върна пеша и се прибра в стаята си в хотела. Утрешната му мисия щеше да бъде доста опасна, но той бе готов да направи всичко възможно, за да намали риска до минимум. Преди да се разсъмне, щеше да отиде пеша до дома на Лора. Може би щеше да я накара да се обади на Мередит и да й каже, че е нейната родна майка. Би могла да я помоли да се срещнат извън Уест Пойнт за няколко минути преди закуска. Мередит знае, че е осиновена, мислеше си Бухала, докато кроеше плана си. Беше споделила това с него. Никое деветнадесетгодишно момиче не би пропуснало шанса да се срещне с родната си майка. Беше сигурен в това.
А после, когато държеше в ръцете си Мередит, Лора щеше да се обади на Джийн.
Сам Дийган не беше глупав. Дори сега може би се ровеше в смъртта на другите момичета от масата за обяд, разследвайки злополуките, които всъщност не бяха такива. До смъртта на Глория не бе оставял своя подпис, помисли си Бухала, а най-смешното бе, че първият бухал беше оня, който глупавата жена си бе купила сама. И това ако не бе ирония на съдбата!
— Ти наистина си се променил много. Като си помисля, че обикновено те наричахме Бухала — каза му тя, смеейки се, леко пийнала и все още нищо не подозираща. Сетне му показа малкото бухалче в пластмасово пликче. — Случайно го видях на един от онези щандове в базара, където продават всевъзможни боклуци — обясни му Глория. — И когато ти се обади, че си в града и искаш да се видим, отидох и купих един. Мислех си, че е много подходящо за случая и добре ще се посмеем.
Така беше.
Имаше много причини да е благодарен на Глория. След като тя умря, той купи една дузина от тези метални, дълги по един инч бухалчета за по пет долара. Сега му бяха останали три. Можеше да купи още, разбира се, но след като използваше тези последните. Защото това може би щеше да е краят и повече нямаше да има нужда от тях. Лора, Джийн и Мередит. По един бухал за всяка.