— Тя беше уморена, когато се върнахме снощи, така че сигурно е забравила — каза Амори. — Ще се свържа с нея по-късно. Каза, че ще остане до утре. — След което се усмихна и като махна с ръка, се упъти към входната врата.
Сам извади портфейла си, за да потърси номера на мобилния телефон на Джийн, но не го намери. Ядоса се и реши, че сигурно е останал в джоба на якето, с което бе предния ден. Но имаше един човек, който със сигурност го знаеше — Алис Съмърс.
Обади й се и осъзна с какво нетърпение очаква да чуе гласа й. Вечеря с нея само преди ден, помисли си Сам. А му се искаше да бъдат заедно и днес.
Алис му даде телефона на Джийн.
— Сам, тя ми се обади вчера, за да сподели колко силно е развълнувана от предстоящата среща с родителите на Лили. Също така каза, че съществува възможност в края на седмицата да се види и със самата Лили. Не е ли чудесно?
Да, среща с дъщерята, която не си виждал от близо двадесет години. Алис се вълнуваше за Джийн, но това сигурно бе болезнено, като още един удар в зъбите, напомнящ й отново и отново за Карън, която си бе отишла точно преди толкова време, помисли си той. Беше разочарован от себе си, защото осъзна, че когато е емоционално развълнуван, обикновено го прикрива, като говори рязко.
— Да, Алис, страхотно е. Трябва да вървя. Ако случайно се чуеш с Джийн и аз все още не съм говорил с нея, помоли я да ми се обади. Нали? Важно е.
— Защо си разтревожен, Сам?
— Малко съм объркан. Много неща се случиха. Виж, сигурно е излязла на разходка.
— Обади ми се веднага, след като се свържеш с нея.
— Непременно, Алис.
Сам затвори телефона и отиде до рецепцията.
— Бих искал да знам дали доктор Шеридан е поръчала рум сървис тази сутрин.
Получи отговора веднага.
— Не, сър, не е.
Марк Флайшман влезе през вратата и понеже видя Сам, приближи към него.
— Господин Дийган, искам да говоря с вас. Тревожа се за Джийн Шеридан.
Сам го изгледа хладно.
— Защо казвате това, доктор Флайшман?
— Защото според мен онзи, който й пише по повод Лили, е опасен. След изчезването на Лора Джийн остава единствената жива и невредима жена от така наречения списък на момичетата от масата за обяд.
— Знам, доктор Флайшман. Мислил съм за това. Също като вас.
— Джийн ми е ядосана и вече не ми вярва. Тя неправилно изтълкува причината, поради която попитах на рецепцията за факса. Сега вече не ме слуша. Всъщност не слуша нищо, което й казвам.
— Откъде знаете, че е била пациентка на доктор Конърс? — попита безпощадно Сам.
— И тя ми зададе същия въпрос. Първоначално сметнах, че съм го чул от нея. След това се замислих обаче и се сетих откъде го знам. Когато останалите наградени, имам предвид Горди, Картър, Роби и аз, се шегувахме с Джак Емерсън за работата ни във фирмата на баща му, един от тях го спомена. Само че не мога да си спомня кой точно.
Казваше ли Флайшман истината? — запита се Сам. Ако е така, значи бе хвърлял камъните в погрешна градина.
— Спомнете си добре, доктор Флайшман — настоя Сам. — Много е важно.
— Да, ще се опитам. Вчера Джийни излезе на дълга разходка. Подозирам, че и тази сутрин е направила същото. Проверих в стаята й, няма я там. Не я видях и в ресторанта. Смятам да обиколя града с колата, може да я намеря.
Сам знаеше, че детективът, определен да следи Флайшман, все още не е дошъл. Беше прекалено рано.
— Защо не почакате малко, да видим дали няма да се появи? — предложи той. — Възможно е, докато обикаляте с колата, да я пропуснете.
— Не мога да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо, когато се тревожа за нея — отвърна рязко Марк. Сетне подаде на Сам визитната си картичка. — Ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите, когато я видите или чуете.
Той прекоси бързо фоайето и се упъти към външната врата. Сам го наблюдаваше, разкъсван от противоречиви чувства. Зачуди се дали, когато е учил в „Стоункрофт“, не е получил отлична оценка по драматично изкуство. Защото или бе искрен, или бе отличен актьор, тъй като очевидно се тревожеше за Джийн Шеридан точно толкова, колкото и самият Сам.
Ще му даде малък аванс, реши, докато гледаше с присвити очи как Флайшман излиза през вратата. Тя може би наистина е отишла на разходка.
81
Столът, към който я бе вързал, беше подпрян до стената, близо до прозореца и гледаше към леглото. Имаше нещо познато в тази стая. С все по-силно нарастващ ужас и чувството, че се намира в някакъв кошмар, Джийн се напъваше да чуе неясните приглушени излияния на Лора. Тя говореше почти непрекъснато и, изглежда, от време на време изпадаше в безсъзнание, след което отново идваше на себе си и се опитваше да говори през парцала, с който бе запушена устата й. В резултат гласът й излизаше гърлен и звучеше почти като ръмжене.