Не посмя да произнесе името му. Наричаше го само Бухала. Понякога рецитираше репликата му от пиесата, която бяха играли във втори клас: „Аз съм бухалът и живея на дървото.“ След това неочаквано млъкваше и настъпваше тишина. Само откъслечното потрепване на тялото й показваше, че все още диша.
Лили. Лора бе казала, че той ще убие Лили. Но тя беше в безопасност. Сигурно беше. Крейг Майкълсън бе обещал, че дъщеря й ще бъде в безопасност. Дали Лора се заблуждаваше? Тя сигурно е тук поне от събота вечер. Каза, че е гладна. Нима не беше я хранил? Сигурно е яла нещо. Трябва да е яла.
О, господи! — помисли си Джийн, като си спомни Дюк, бармана в деликатесния магазин с кафене в началото на улицата. Той бе подхвърлил, че някакъв непознат мъж, вероятно от срещата на випуска, редовно спирал да купува храна от него. Дюк й бе говорил за него! За Бухала!
Тя завъртя ръце в усилието си да опита да разхлаби въжетата, но те бяха вързани много стегнато. Възможно ли бе да е убил Карън Съмърс в тази стая? Възможно ли бе нарочно да е връхлетял върху Рийд в Уест Пойнт? Беше ли убил Катерин, Синди, Дебра, Глория и Алисън, както и онези две жени в района, които бяха намерени мъртви през изминалата седмица? Бе го видяла да спира на паркинга на хотела в събота сутринта, спомни си Джийн. Колата му бе с изгасени фарове. Може би, ако бе казала тогава на Сам, той щеше да го разследва. Щеше да го спре!
Мобилният й телефон е в колата му, сети се Джийн. Ако го открие, ще го изхвърли. Но ако не го открие, и ако Сам се опита да установи местоположението му по същия начин, както телефона, който Лора използва, за да й се обади, може би имаше някакъв шанс. Моля ти се, Боже, преди да нарани Лили! Нека Сам да намери телефона.
Дишането на Лора стана накъсано, но Джийн все пак успя да долови думите.
— Торбички за боклук… торбички за боклук… не… не…
Въпреки тъмните капаци на прозорците в стаята влизаше слаба светлина. Джийн видя очертанията на найлонови торбички, провесени на закачалки, които висяха от рамото на лампата край леглото. На едната, точно насреща й, бе написано нещо. Какво беше то? Не беше ли име? Не беше ли… Не можеше да го прочете ясно.
Рамото й се опираше в тежкия транспарант. Тя пренесе тежестта си на една страна, сетне на другата, докато столът се премести няколко сантиметра и с рамото си отмести малко транспаранта от прозореца.
Допълнително влязлата светлина й позволи съвсем ясно да прочете големите букви, написани с черен маркер върху торбичката. ЛИЛИ/МЕРЕДИТ.
82
Джейк не можеше да избяга от първия час в осем, но веднага след като той свърши, отиде в студиото. По негово мнение снимките, които бе направил вчера, изглеждаха дори още по-добри на дневна светлина, отколкото на мрачния светлик в късния следобед. Той се поздрави с успеха, докато ги разглеждаше.
Голямата сграда на Конкорд Авеню сякаш наистина крещеше: „Ето на, вижте ме, аз съм богата“, помисли си Джейк. Къщата на Маунтин Роуд беше в пълен контраст с нея — дом за средната класа, в комфортно предградие, а сега обгърната от нещо тайнствено. В тази къща (беше проверил в интернет и бе напълно сигурен), беше убита Карън Съмърс — в крайната ъглова спалня на втория етаж. Знаеше, че доктор Шеридан като дете е живяла в съседната къща, разсъждаваше Джейк. Смяташе да отиде в хотела и да я разпита за стаята на Лора. Нещо му подсказваше, че е същата. Според плана на етажа, който намери също в интернет, това беше втората голяма спалня на този етаж. Най-вероятно маминото детенце Лора е живяла в нея. Доктор Шеридан със сигурност щеше да му каже. Тя е готина, не е като оня дърт Сам Дийган, който знае само „хвърлете го зад решетките“.
Джейк сложи снимките в чантата си заедно с още една лента. Искаше да са подръка, докато снима, в случай че му трябват, за да направи сравнение.
В девет часа той стигна до Маунтин Роуд. Реши, че няма да е много умно, ако паркира на улицата. Хората забелязват непознатите коли, а онова ченге сигурно е запомнило неговата гордост. В моменти като този истински съжаляваше, че бе боядисал колата си с окраската на зебра.
Ще си купи сода и сладкиш, ще остави колата пред деликатесния магазин и ще отиде пеша до къщата на Лора, реши Джейк. Беше взел от майка си една от огромните торби за пазаруване от „Блумингдейл“. Така щеше да се появи без кола, която да го издава, а апарата ще сложи в торбата. Ще се промъкне на алеята на Лора и ще снима къщата отзад. Надяваше се вратата на гаража да е с прозорци. Така можеше да види дали вътре има паркирани коли.