В девет и десет той седеше на бара в деликатесния магазин в долния край на улицата и си бъбреше с Дюк, който вече бе успял да му разкаже, как двамата с жена му Сю преди десет години купили това място, което тогава било ателие за химическо чистене. Осведоми го също така, че отварят в шест и затварят в девет вечерта и че са много щастливи, че са тук.
— Корнуол е спокоен град — рече Дюк, като издуха въображаеми трошички от бар плота — и хубав. Казваш, че учиш в „Стоункрофт“? Това е добре. Някои от срещата на випуска бяха тук. О, ето го! Пак минава.
Очите на Дюк се стрелнаха през прозореца, който гледаше към Маунтин Роуд.
— Кой? — попита Джейк.
— Мъжът, който идва тук рано всяка сутрин, а понякога и късно вечер, за да купува кафе и печен сандвич.
— Знаеш ли кой е? — продължи да разпитва Джейк.
— Не, но е един от онези, които са били на срещата. Цяла сутрин се мотае напред-назад, дойде и отиде някъде, после пак се върна. Видях го рано-рано, че отиде с колата нагоре, след малко се върна, а сега пак се качва.
— Аха — кимна Джейк и извади една смачкана банкнота от джоба си. — Мисля да се поразтъпча. Може ли да оставя колата си за около петнадесет минути отпред?
— Може, но не за повече. Нямаме достатъчно място за паркиране.
— Не се безпокойте. Ще се върна бързо.
След осем минути Джейк беше на алеята, водеща към бившата къща на Лора, и започна да снима. Фотографира задния двор и дори направи няколко снимки на кухнята през вратата. Стъклото на вратата бе покрито с решетка, но все пак можеше да се види доста. Плотовете бяха съвсем голи — нямаше нито тостер, нито кафе машина, нито кутии за чай или кафе, нито чинии и табли, радио или часовник. Никакъв знак за обитаемост. „Май и аз веднъж в живота си да сбъркам“ — призна си неохотно Джейк.
Разгледа следите от гуми по алеята. Тук са минали няколко коли, отбеляза си той. Но следите може да са от колата на човека, който събира листата в градината. Вратата на гаража беше затворена и нямаше прозорци, така че не успя да види дали вътре има коли.
Върна се на пътеката, прекоси улицата и щракна няколко пъти къщата отпред. Толкова стигат, реши той. Най-добре да ги прояви веднага. След това да се обади на доктор Шеридан и да я попита помни ли коя стая е била спалнята на Лора като дете.
Щеше да бъде истинска сензация, ако бе открил, че Лора Уилкокс и Роби Брент се крият тук, помисли си Джейк, като сложи апарата в торбата и тръгна надолу по улицата. Но какво да се прави? Работата на репортера бе да отразява историите, а не да ги измисля.
83
След първия час Мередит Бъкли изтича в стаята си, за да прегледа за последен път записките си за изпита по линейна алгебра. Това беше най-тежкият предмет във втори курс за възпитаниците на Уест Пойнт.
За двадесет минути тя забрави за всичко и се съсредоточи само върху записките. Върна ги обратно в папката, когато телефонът иззвъня. Изкуши се да не отговори, но се сети, че може би е баща й, който иска да й пожелае успех на изпита. Затова го вдигна и се усмихна. Преди да заговори обаче, един весел, закачлив глас произнесе:
— Може ли да се възползвам от удоволствието да поканя кадет Бъкли, дъщерята на известния генерал Чарлз Бъкли, да прекара още един уикенд заедно с родителите си в моя дом в Палм Бийч?
— Нямате представа колко добре звучи — отвърна възхитено Мередит, спомняйки си с удоволствие колко се бе забавлявала в къщата на приятеля на родителите й. — Бих дошла по всяко време, но за съжаление Уест Пойнт има други планове за мен. Не искам да бъда груба, но отивам на изпит.
— Трябват ми само пет, не, дори само три минути. Мередит, бях на срещата на випуска в гимназията „Стоункрофт“ в Корнуол. Мисля, че ти споменах за това.
— Да. Съжалявам, просто не мога да говоря сега. Нямам никакво време.
— Ще бъда кратък. Мередит, една моя съученичка, която също бе на срещата, е близка приятелка с твоята родна майка и носеше бележка за теб. Обещах да ти я предам лично. Кажи ми кога можеш да дойдеш на паркинга на музея и аз ще те чакам.
— Моята родна майка? Някой, който е бил на вашата среща, я познава? — Мередит почувства как сърцето й прескача от вълнение, докато стискаше силно телефона в ръка. Погледна часовника. Трябваше да отиде в час. — Ще свърша с изпита в единадесет и четиридесет — отвърна задъхано тя. — Мога да дойда на паркинга в дванадесет.