— Разбира се.
— Никога не съм ходила в Уест Пойнт — заяви Лора. — Но ти често ходеше, Джийни. Винаги си била силно въодушевена и привлечена от историята. Един кадет, когото ти познаваше, не беше ли убит малко преди завършването си? Как му беше името?
Марк Флайшман отпи глътка от кафето и с изненада видя как очите на Джийн се замъглиха от мъка. Тя се поколеба, а той стисна устни. За малко щеше да отговори вместо нея.
— Рийд Торнтън — рече тихо Джийн. — Кадет Карол Рийд Торнтън младши.
14
Най-трудната седмица от всяка година беше седмицата, предхождаща годишнината от смъртта на дъщеря й. Тази година тя бе още по-тежка за нея.
Двадесет години, помисли си Алис Съмърс. Две десетилетия. Карън щеше да бъде на четиридесет. Щеше да стане лекар, най-вероятно кардиолог. Това беше мечтата й, когато започна да следва медицина. Вероятно щеше да е омъжена и да има куп деца.
Алис Съмърс си представяше внуците, които никога нямаше да има. Момчето, високо и русо, като Сайръс. Винаги бе вярвала, че той и Карън щяха да се оженят. Единственото нещо, с което Сам Дийган я ядосваше, бе непоколебимата му вяра, че Сайръс е убил Карън.
А дъщеричката им? Каква щеше да бъде тя? Сигурно щеше да прилича на Карън, реши Алис. С фини кости, синьо-зелени очи и черна като катран коса. Разбира се, никога нямаше да узнае това.
О, Господи! Върни времето назад! Изтрий и поправи онази безумна нощ! Това беше молбата, която бе повтаряла хиляди пъти през годините.
Сам Дийган й бе казал, че не вярва Карън да се е събудила, когато убиецът е влязъл в стаята й. Но Алис продължаваше да си задава въпроси. Дали беше отворила очи? Дали бе усетила присъствието му? Дали бе видяла ръката, вдигната над нея? Дали бе почувствала ужасните удари на ножа, отнел живота й? Дали бе усетила болка при проникването му?
Това бяха неща, за които можеше да говори със Сам, макар че никога не беше ги споделяла със съпруга си. Остави го да вярва, че единственото им дете е било пощадено и не е изпитало този миг на ужас и болка.
Тези и подобни мисли минаваха през главата на Алис години наред. Когато се събуди в събота сутринта, болката и скръбта й малко поутихнаха, защото си спомни, че Джийни Шеридан щеше да я посети.
В десет часа звънецът на вратата иззвъня. Тя я отвори и грабна Джийн в прегръдките си с нетърпелива, стремителна нежност. Беше прекрасно да притисне младата жена до гърдите си. Знаеше, че тази прегръдка и целувката за добре дошла бяха предназначени както за нея, така и за Карън.
Беше я наблюдавала как се развива от срамежливото, затворено шестнадесетгодишно момиче, каквото бе, когато станаха съседи в Корнуол, и се превръща в елегантна, преуспяла жена, историчка, а сега и писателка на романи.
През двете години, докато живяха врата до врата, преди Джийн да завърши гимназия, да отиде на работа в Чикаго, а сетне да учи в „Брин Моур“, Алис се възхищаваше от младото момиче, но и го съжаляваше. Изглеждаше направо невъзможно такива родители да имат толкова добро дете. Те бяха хора, до такава степен заети с взаимното си презрение и непоносимост един към друг, че дори не забелязваха какви поражения вечните им кавги и побоища нанасяха върху единствената им дъщеря.
Още тогава Джийн показваше изключително достойнство, помисли си Алис, като я отдръпна от себе си, за да я огледа от глава до пети, и отново я прегърна.
— Знаеш ли, че не съм те виждала цели осем месеца? — възкликна тя. — Джийни, липсваше ми.
— И ти на мен. — Джийн се взря в по-възрастната си приятелка с нежност и любов. Алис Съмърс беше хубава жена със сребристобяла коса и сини очи, в които винаги имаше скрита тъга. Усмивката й обаче беше топла. — Изглеждаш чудесно.
— Не е чак толкова зле за шестдесет и три — съгласи се Алис. — Реших да не ходя повече на фризьор и това, което виждаш, е истинският цвят на косата ми.
Хванати за ръце, двете прекосиха вестибюла и влязоха в дневната.
— Всъщност сега се сещам, че ти никога не си идвала тук. Винаги сме се срещали или в Ню Йорк, или във Вашингтон. Кла да ти покажа къщата, като започнем от прекрасния изглед, който имам към Хъдсън.
Докато вървяха из стаите, Алис обясняваше.
— Не знам защо останахме в онази къща толкова време. Тук съм по-щастлива. Според мен Ричард си бе внушил, че ако се преместим, по някакъв начин ще изоставим и предадем Карън. Той така и не успя да преодолее загубата й.
Джийн си спомни красивата къща в стил „Тюдор“, на която толкова се бе възхищавала като дете. Познаваше я като петте си пръста. Хиляди пъти бе влизала и излизала от нея, докато Лора живееше там. После Алис и господин Съмърс бяха толкова мили с нея. Щеше й се да бе познавала Карън по-добре.