— Купи ли я някой? Може би го познавам? — попита тя.
— Не мисля. Хората, които я купиха от нас, бяха от по-висшата класа. Миналата година я продадоха. Разбрах, че новият собственик направил ремонт и имал намерение да я дава под наем обзаведена. Много хора смятат, че Джак Емерсън е действителният купувач. Слуховете говорят, че притежава доста имоти в града. Порасна му работата. Измина дълъг път от хлапето, което метеше офиси. Сега е голям предприемач.
— Той е председател на инициативния комитет на срещата.
— И неговата движеща сила. Досега не се е вдигало толкова шум! Голям панаир направи с тази двадесетгодишнина. — Алис Съмърс сви рамене. — Но важното е, че ти си тук! Надявам се да си гладна. Приготвила съм вафли и ягоди за закуска.
След втората чаша кафе Джийн извади факсовете и плика с четката и ги показа на Алис, като й разказа за Лили.
— Доктор Конърс познаваше една семейна двойка, които искаха бебе. Били са негови пациенти, което означава, че са живели в тази област. Не знам какво да правя. Дали да отида в полицията, или да наема частен детектив? Не знам.
— Искаш да кажеш, че си родила бебе на осемнадесет години и не си казала никога на никого за това? — Алис посегна и хвана ръката на Джийн, отпусната върху масата.
— Познаваш майка ми и баща ми. Щяха да се сбият заради това чия е вината да изпадна в подобно положение. Със същия успех можех да разпръсна позиви из града или да направя съобщение по радиото, че съм бременна.
— И никога не си казала на никого?
— На нито една жива душа. Бях чула, че доктор Конърс е помагал на много хора да си осиновят бебета. Той настояваше да споделя с родителите си, но аз бях голяма и не се съгласих. Тогава ми каза, че има пациентка, която е разбрала, че никога няма има деца. Тя и съпругът й искали да си осиновят бебе, били прекрасни хора. Когато говорил с тях, те веднага се съгласили и изгаряли от нетърпение. Намери ми работа в канцеларията на една частна клиника в Чикаго, което ми даде възможност да твърдя, че искам да работя една година, преди да отида в „Брин Моур“.
— Спомням си колко бяхме горди, когато научихме за стипендията ти.
— Отидох в Чикаго веднага след дипломирането си. Трябваше да се махна оттук. Не само заради бебето. Исках да се отдам на мъката си. Страдах. Толкова ми се иска да бе познавала Рийд. Той беше специален, прекрасен. Сигурно затова никога не се омъжих. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не съм изпитвала подобни чувства към никой друг. — Тя поклати глава и вдигна факса. — Мислех да отида в полицията с това, но аз живея във Вашингтон. Какво могат да направят те? „Дали да я целуна, или да я убия?“ Това може да не е непременно заплаха. Но предположението, че хората, които са осиновили Лили, живеят някъде тук, тъй като жената е била пациентка на доктор Конърс, има смисъл, нали? Затова смятам, че ако отида в полицията, трябва да го направя тук, в този град, или поне в този окръг. Алис, ти какво мислиш?
— Мисля, че си права, и познавам точно човека, с когото трябва да се свържеш — отвърна твърдо Алис. — Казва се Сам Дийган и е инспектор в областната прокуратура. Той дойде тук сутринта, когато намерихме Карън, и все още не е приключил разследването на нейната смърт. Стана наш приятел. Добър приятел. Убедена съм, че ще намери начин да ти помогне.
15
Автобусът за Уест Пойнт трябваше да тръгне по програма в десет часа. В девет и петнадесет Джак Емерсън напусна хотела и се върна набързо у дома си, за да вземе вратовръзката, която бе забравил. Жена му Рита, за която бе женен от петнадесет години, четеше вестник, докато пиеше кафето си на кухненската маса. Когато Джак влезе, тя вдигна глава и го погледна равнодушно.
— Е, как върви великата среща на випуска, Джак? — Сарказмът, който звучеше във всяка дума, беше очевиден и съвсем открит.
— Бих казал, че върви отлично, Рита — отвърна любезно той.
— Стаята ти в хотела удобна ли е?
— Стая като всяка друга стая в „Глен-Ридж“. Защо не дойдеш с мен и не се увериш сама?
— Мисля да пропусна това удоволствие. — Очите й се върнаха към вестника и тя напълно го пренебрегна. Сякаш забрави за присъствието му.
За миг той остана загледан в нея. Беше на тридесет и седем години, но не бе от жените, които се разхубавяват с възрастта. Рита винаги е била резервирана, а напоследък тънките й устни бяха придобили едно постоянно, доста неприятно и намусено изражение. Когато бе на двадесет и косата й падаше свободно по раменете, изглеждаше много по-привлекателна. Сега косата й бе прибрана назад в малък кок, а кожата й бе суха и опъната. Всъщност всичко във външния й вид сякаш беше стегнато и сърдито. Джак си помисли, че изобщо не я харесва.