Сега Джийн седеше на масата срещу него и беше съвсем ясно, че е намерила розата на гроба. Беше сигурен, че тя се надява Лора да е забелязала кой от групата е носил цвете със себе си и кой се е отделил по време на обиколката на гробището. Не изпитваше опасения обаче. Лора не бе забелязала нищо. Беше готов да заложи живота си за това. Тя бе така заета да избере кого от бившите си съученици би могла да използва и с кого има най-голям шанс! Беше отчаяна и разбита, помисли си триумфално и със задоволство Бухала.
Случайността да научи за Лили преди години го накара да осъзнае, че съществуват много начини, по които може да упражнява властта си над другите хора. Понякога се забавляваше, като я използваше. Понякога просто изчакваше подходящия момент. Анонимното му обаждане преди три години до данъчните служби беше причина за ревизията на финансите на Лора. Сега къщата й беше ипотекирана. Скоро това нямаше да има никакво значение за нея, но той изпитваше страхотно задоволство да знае, че преди да умре, тя се тревожи да не загуби дома си.
Идеята да се свърже с Джийн по повод Лили изплува на повърхността, когато най-случайно се запозна с осиновителите на дъщеря й. Въпреки че се раздвояваше в решението си да я убие или не, искаше да я накара да страда, помисли си той, без да изпитва и капка съжаление.
Идеята да остави цвете на гроба беше направо гениална. Сега седеше на масата и наблюдаваше обърканото и разстроено лице на бившата си съученичка. На тържественото посрещане и издигане на знамето преди мача той подреди нещата така, че да седне до нея.
— Не е ли прекрасно? — попита я въодушевено.
— Така е — поклати замислено глава тя.
Знаеше, че мисли за Рийд Торнтън.
Кадетите от корпусите за свръзка маршируваха пред трибуната, на която седяха. „Гледай хубаво, Джийни — каза й наум Бухала. — Твоето момиче е онова, в края на втората редица.“
18
След като се върнаха в „Глен-Ридж“ в Корнуол, Джийн се качи в асансьора заедно с Лора и я изпрати до стаята й.
— Лора, скъпа, трябва да говоря с теб.
— О, Джийни! Тъкмо се канех да си взема гореща вана и да си почина — протестира глезено Лора. — Разходките из Уест Пойнт и футболният мач може да са интересни, но аз не съм от хората, които много обичат природата. Не може ли да се видим по-късно?
— Не — отвърна твърдо Джийн. — Трябва да говорим сега.
— Само защото си най-добрата ми приятелка — въздъхна Лора и пъхна пластмасовата карта в ключалката. — Добре дошла в Тадж Махал. — Отвори вратата и натисна ключа за осветлението. Лампите от двете страни на леглото и върху бюрото светнаха, хвърляйки недостатъчна светлина в стаята, която вече бе потънала в сенки от късното следобедно слънце.
Джийн седна на края на леглото.
— Лора, слушай! Наистина е важно. Ти ходи днес на гробището заедно с групата, нали?
Лора започна да откопчава копчетата на коженото сако, което бе облякла за Уест Пойнт.
— Ъхъ. Знам, че ти често ходеше там, когато бяхме в „Стоункрофт“, но аз отивам за пръв път. Господи, като си помисли само човек колко известни хора са погребани там! Генерал Къстър. Мислех, че всички го обвиняват, защото е обърнал онази атака, а сега ми стана ясно, че благодарение на жена му са го направили герой. Като стоях днес пред гроба му, се сетих нещо, което ти ми каза преди много време. Че индианците го наричали вожда Жълтата коса. Ти винаги знаеше толкова интересни неща!
— Всички ли дойдоха на разходката в гробището, Лора?
— Всички, които бяха в автобуса. Някои от хората, които водеха и децата си, пристигнаха със собствените си коли и обикаляха сами. Искам да кажа, че не бяха с нас. Когато беше дете, искаше ли да надникнеш в гробниците? — Лора закачи сакото си в гардероба. — Джийни, обичам те, но трябва да си полегна. Ти също. Тази нощ ще бъде голям празник. Ще ни дадат медал или плочка, или там каквото са намислили. Няма да ни накарат да изпеем химна на гимназията, надявам се. Ти как мислиш?