— На вечерята Гордън и аз говорихме, че никой от нас не е запазил корените си тук.
— Аз нямам корени тук, Джийн — отвърна спокойно Марк. — Не съм се виждал с баща си от години. Въпреки че той със сигурност знае за срещата, както и че ще бъда един от почетните гости, дори не се опита да се свърже с мен.
Долови горчивината в гласа си и се засрами от това. Какъв беше смисълът да споделя тези неща с двама непознати и Джийн Шеридан? По-добре да си остане слушател. „Висок, строен, жизнерадостен, забавен и мъдър, това е доктор Марк Флайшман“ — нали така го представяха по телевизията. Най-добре бе да се придържа към това описание.
— Вероятно не е в града — предположи Алис.
— Ако не е, тогава харчи много пари за ток. Лампите му снощи светеха през цялата нощ — рече Марк и се усмихна. — Извинете ме. Нямах намерение да изливам душата си. Дойдох, за да поздравя Джийн за словото, което произнесе. Беше толкова мила и естествена и каза прекрасни неща за лудориите на някои от нас, удостоените.
— И вашата реч бе чудесна — каза сърдечно Алис. — Мисля обаче, че Роби Брент не бе в час, а в думите на Гордън Амори и Картър Стюарт имаше много горчивина. Но ако ще поздравявате Джийни, би трябвало да отбележите също и колко е красива.
— Сериозно се съмнявам някой да е забелязал моята скромна персона в присъствието на Лора — намеси се Джийн, но й стана неочаквано приятно от комплимента на Марк.
— Сигурен съм, че всички те забелязаха, и съм съгласен, че изглеждаш прекрасно — отвърна той и стана. — Също така искам да те уверя, че се радвам на срещата ни, Джийни, в случай че не успеем да се видим утре. Ще отида на службата за Алисън, но може би няма да остана за закуската.
Той се усмихна на Алис Съмърс и подаде ръка на Сам Дийган.
— Радвам се, че се запознах с вас. Видях едни хора, с които искам да говоря, а се безпокоя да не ги изтърва утре. — С широка крачка той прекоси залата.
— Този мъж е много привлекателен, Джийн — рече ентусиазирано Алис. — И очевидно те харесва.
„Но това може би не е единствената причина, поради която дойде при нас — помисли си Сам. — Наблюдаваше ни от бара. Искаше да знае за какво си говорим. Интересно защо това бе толкова важно за него.“
23
Бухала беше почти излетял от клетката. Бе се откъснал от него. Винаги беше в състояние да каже кога е настъпило пълното им разделяне. Собствената му любезност, мекота и възпитание — човекът, който беше при други обстоятелства — започваха да намаляват и да изчезват в мрака. Чуваше се, че говори и се усмихва, чуваше се как се шегува и получава целувки по бузите от някои жени от випуска.
След което се изплъзна, изхлузи се незабелязано и излетя.
Можеше да усети кадифената мекота на перушината си, когато двадесет минути по-късно седна в колата, за да чака Лора. Видя я как излиза крадешком от задния вход на хотела, оглежда се наоколо, за да избегне случайна среща. Беше проявила достатъчно находчивост да облече дъждобран с качулка върху златистата си вечерна рокля.
Сетне застана пред вратата на колата и я отвори. Мушна се на седалката до него и произнесе през смях:
— Отведи ме, скъпи! Не е ли забавно?
24
Джейк Перкинс остана до късно, за да напише статията си, посветена на банкета, за „Стоункрофт Газет“. Домът му на Ривър банк Лейн гледаше към Хъдсън и той високо ценеше този изглед, така както ценеше няколко неща в живота си. На шестнадесет години се смяташе за нещо като начинаещ философ, талантлив писател и добър ученик, проницателно изучаващ човешкото поведение.
В момент на дълбокомислено разсъждение Джейк реши, че приливите и вълните на реката символизират настроенията и страстите на хората. Той обичаше да включва подобни, според него задълбочени умотворения в новинарските си истории. Знаеше, разбира се, че статията, която иска да напише, никога няма да мине през ситото на господин Холанд, учителя по английски, който бе и главен редактор, и цензор на вестника. Но за свое собствено удовлетворение Джейк седна и написа онова, което искаше, преди да напише онова, което трябваше.
„Доста овехтялата банкетна зала на позападналия «Глен-Ридж Хаус» бе леко поосвежена от сините и бели знамена на гимназията «Стоункрофт». Храната, естествено, беше ужасна, започвайки с нещо, което би трябвало да мине за коктейл от морски дарове, последвано от филе миньон, което хрускаше като пясък между зъбите, гарнирано с леко претоплени пържени на тиган картофи, които съвсем успешно можеха да се използват като смъртоносно оръжие, и повехнали зърна боб. Разтопеният сладолед с шоколадов сос бе венецът на опита на главния готвач да поднесе изискана вечеря.