Преди аудиторията да има време да реагира, господин Амори връчи чек от 100 000 долара за новата постройка на директора Доунс с думите:
— Нека работата по формиране на мозъци и сърца в гимназията «Стоункрофт» да продължава и в бъдеще.“
Със същия успех би могъл да каже: „Вървете да се удавите в езерото“, помисли си Джейк, спомняйки си как Амори бе седнал на мястото си на трибуната със самодоволна усмивка.
„Последният удостоен, доктор Джийн Шеридан, говори за детството си в Корнуол, градът, който е бил територия на богатите и привилегированите почти сто и петдесет години.
— Като ученичка със стипендия знаех, че ще получа отлично образование в «Стоункрофт». Но извън сградата на училището имаше и друго място, което предлагаше богат материал за учене — този град и околностите му. Точно там оцених историята, която оформи бъдещия ми живот и кариера. За което съм му вечно благодарна.“
Доктор Шеридан не каза, че е била щастлива тук, нито спомена, че всички жители от едно време сигурно все още помнят семейните войни на родителите й, които оживявали и развеселявали града, помисли си Джейк Перкинс, нито че често избухвала в плач по време на час след някои от схватките в тези войни, получили по-широка публичност.
Е, утре беше последният ден на цялата дандания, помисли си Джейк, като се протегна и отиде до прозореца. Светлините от Колд Спринг, градчето от другата страна на Хъдсън, бяха леко размити заради падналата мъгла. Дано утре да се вдигне, помисли си той. Щеше да отрази заупокойната служба на гроба на Алисън Кендал и сетне да отиде на кино. Беше подочул, че имената на другите четири момичета, завършили гимназията и умрели, също щели да бъдат почетени на службата.
Джейк се върна на бюрото си и погледна снимката, която бе изровил, след като бе покопал из архивите. По невероятен обрат на съдбата и петте покойници не само бяха споделяли една и съща маса през последната година в гимназията заедно с две от присъстващите почетни гостенки — Лора Уилкокс и Джийн Шеридан, но бяха умрели в реда, в който бяха седели.
Което означаваше, че Лора Уилкокс трябва да бъде следващата, помисли си отвлечено Джейк. Можеше ли това да е просто случайно и странно съвпадение, или някой се бе погрижил да стане така? Но подобно предположение беше лудост! Тези жени бяха намерили смъртта си в период от двадесет години, по различни начини и на различни места в цялата страна. Една от тях дори беше карала ски и най-вероятно бе попаднала на лавина. Тялото й така не било намерено.
Съдба. Беше съдба и нищо друго, реши Джейк.
25
— Смятам да остана още няколко дни — заяви Джийн на чиновника от рецепцията, който й се обади в неделя сутринта. — Ще представлява ли проблем?
Знаеше, че не. Всички останали гости на срещата без съмнение щяха да си тръгнат към домовете след закуската в „Стоункрофт“, така че би трябвало да останат много празни стаи.
Макар че беше само осем и петнадесет, тя вече бе напълно облечена и допиваше кафето и сока, като гризеше от поничките, включени в закуската, която си бе поръчала. След официалната закуска в „Стоункрофт“ щеше да се върне в къщата на Алис Съмърс. Сам Дийган щеше да я чака там и можеха да поговорят на спокойствие, без да бъдат прекъсвани от когото и да било. Сам й бе казал, че колкото и тайно да е било осиновяването, все някъде трябва да е било регистрирано и някой адвокат трябва да е изготвил документите. Беше я попитал дали има копие от документа, който е подписала, отказвайки се от правата си върху бебето.
— Доктор Конърс не ми даде нищо — обясни му тя. — А може би аз не исках да имам каквото и да било, което да ми напомня за постъпката ми. Не си спомням наистина. Бях онемяла, ослепяла и оглушала. Имах чувството, че някой изтръгна сърцето от тялото ми, когато докторът я взе от мен.
Но този разговор наведе мисълта й в друга насока. Тя имаше намерение преди службата за Алисън да отиде на утринната литургия в девет в църквата „Свети Томас от Кентърбъри“. Това беше енорията, в която бе израснала, но докато говореше със Сам Дийган, си спомни, че доктор Конърс също беше енориаш там. Сред мъглата на един от безсънните й часове през нощта й дойде наум, че е твърде възможно родителите, осиновили бебето й, също да са били енориаши от „Свети Томас“.