— Е… — Джийн реши да не изказва нито съгласие, нито несъгласие. Тя се обърна към Картър Стюарт. — В Ню Йорк ли се връщаш, Картър?
— Всъщност не. Напускам „Глен-Ридж Хаус“ и отивам в хотел „Хъдсън Вали“. Пиърс Елисън режисира последната ми пиеса. Той живее на десет минути оттук, в Хайланд Фолс. Трябва да прегледаме още веднъж ръкописа. Затова ми предложи да работим спокойно при него, в случай че остана още няколко дни. Но нямам намерение да се мъча повече в „Глен-Ридж“. През последните петдесет години не са изхарчили и една стотинка, за да направят подобрения.
— Мога да се закълна, че е вярно — съгласи се Гордън. — Имам страшно много спомени от това място, когато работех като пиколо, а сетне и като сервитьор в рум сървиса. Ще се настаня в кънтри клуба. Някои от хората ми ще пристигнат тук. Ще потърсим сграда за главна квартира в тази област.
— Говори с Джак Емерсън — предложи саркастично Стюарт.
— С всеки друг, но не и с него. Моите хора вече са набелязали някои места, които трябва да видя.
— Тогава няма да си казваме довиждане — рече Джийн. — Може би ще се срещнем в града. Каквото и да стане, беше ми приятно да ви видя.
Не беше си взела довиждане с Роби Брент и Джак Емерсън, но повече нямаше търпение и не искаше да чака. Беше се уговорила да се срещне със Сам Дийган в къщата на Алис Съмърс в два часа и беше време да тръгва.
С усмивка на лицето Джийн прекоси фоайето на хотела, като се сбогуваше пътем с минаващите покрай нея хора, и бързо отиде до колата си. Когато влезе в нея, погледна към училището и гробището. Нереалността на смъртта на Алисън отново я порази. Струваше й се така странно да я оставят тук в този студен, дъждовен ден. Често й бе казвала, че е трябвало да се роди в Калифорния, спомни си Джийн, докато вкарваше ключа в стартера. Алисън мразеше студа. Идеята й за рая бе да стане от леглото, да отвори вратата и да скочи в басейна или в океана да плува.
Точно това бе направила сутринта, в която бе умряла.
Тази мисъл не излизаше от ума на Джийн, докато караше към къщата на Алис Съмърс.
29
Картър Стюарт си бе резервирал апартамент в новия хотел „Хъдсън Вали“ близо до Сторм Кинг Стейт парк. Кацнал на единия склон на планината с изглед към река Хъдсън, той му напомняше за орел с разперени крила с централната си сграда и двете кули отстрани.
Орелът — символ на живота и светлината, на силата и величието.
Работното заглавие на новата му пиеса бе „Орелът и бухалът“.
Бухалът. Симфония, изтъкана от тъмнина и смърт. Хищна птица, която преследва плячката си.
Режисьорът Пиърс Елисън бе харесал заглавието. „Но аз все още не съм сигурен — мислеше си Стюарт, докато спираше пред входа на хотела и излизаше от колата. — Аз все още не съм сигурен.“
Не е ли прекалено очевидно? Символите са предназначени, за да бъдат забелязвани и разгадавани от задълбочени мислители, а не да се сервират на табличка по време на сутрешния бридж в сряда в клуба. Не че тази група зрители се избиваха да си купуват билети за неговите пиеси.
— Ще се погрижим за багажа ви, сър.
Картър Стюарт остави двадесет долара в ръката на портиера. Поне не му каза: „Добре дошъл у дома“ като в „Глен-Ридж“, помисли си той със саркастично презрение.
Пет минути по-късно, с чаша скоч от минибара в ръка, той застана пред прозореца в апартамента. Река Хъдсън беше мрачна и неуморно пришпорваше водите си към океана. Беше само октомври, а във въздуха вече се усещаше полъхът на зимата.
Но поне тъпата среща свърши, слава Богу. Дори се бе зарадвал да види някои от бившите си съученици отново, помисли си Картър, макар и само за да си напомни докъде бе стигнал, след като напусна това място.
Пиърс Елисън смяташе, че трябва да подсилят малко черпите краски в образа на Гуендолин в пиесата.
— Трябва ни някоя истинска гадна блондинка — настояваше той. — А не актриса, играеща гадна блондинка.
Картър Стюарт се засмя на глас, защото се сети за Лора.
— О, Боже, та тя би подхождала страхотно за ролята — произнесе гласно той. — Ще пия за това, макар че няма да стане и след сто хиляди години.
30
Роби Брент не пропусна да отбележи факта, че много от съучениците му бяха изумени от речта, която произнесе на вечерята. Някои го поздравиха доста язвително, че е великолепен имитатор, макар че било излишно така безмилостно да пародира старите им учители и директора. Това го подсети за репликата, която дочу да изрича Джийн Шеридан — че хуморът не трябвало да бъде жесток.