— Това е чудесно — възкликна искрено Джийн. — Спомням си колко беше красива градинката ти.
— Майкъл обикновено ме дразнеше, все казваше, че ако прекарвах в кухнята толкова време, колкото в градината, щях да бъда първокласен готвач. — Алис погледна през прозореца. — Виж, ето го и Сам! Точно навреме, както винаги.
Сам Дийган изтри внимателно краката си в рогозката, преди да натисне звънеца. Беше спрял на гроба на Карън на път за срещата си с Джийн и откри, че му е много трудно, почти невъзможно, да й каже, че се отказва да търси убиеца й. Нещо блокира в него и му попречи да изрече извинението, което бе намислил. Най-накрая успя да отрони:
— Карън, смятам да се пенсионирам. Трябва. Време ми е. Ще предам случая ти на по-младите колеги. Може би някой по-умен от мен ще успее да хване копелето, което те уби.
Алис отвори вратата, преди да е натиснал звънеца. Той видя зачервените й очи, но не каза нищо. Само хвана ръцете й в своите с нежност и съпричастие.
— Чакай да се избърша хубаво, че да не внеса кал в къщата ти.
Ходил е на гробището, установи Алис с благодарност. Знаеше, че ще го направи.
— Влизай, влизай — покани го тя. — Не се тревожи за едно-две петънца.
У Сам има нещо много силно и успокояващо, помисли си, докато вземаше палтото му. Не бе сбъркала, когато го помоли да помогне на Джийн.
Той носеше бележник със себе си и след като поздрави гостенката и взе чашата чай от Алис, се захвана за работа.
— Дълго мислих. Трябва да приемем съвсем сериозно възможността, че този, който ви е писал за Лили, може наистина да я нарани. Бил е достатъчно близо до нея, за да вземе четката й за коса. Не е изключено да е член на семейството, което я е осиновило. Нищо чудно той, а може съвсем спокойно да е тя, да има намерението да измъкне пари от вас, което, както сама казвате, ще бъде истинско облекчение. Но подобно положение на нещата би могло да се проточи с години. Така че ще бъде най-добре, ако успеем да открием този човек възможно най-бързо.
— Тази сутрин ходих в „Свети Томас от Кентърбъри“ — обясни Джийн, — но свещеникът, който отслужи литургията, идва само в неделите. Той ме посъветва да отида утре и да се видя с колегата му, като го помоля да ми покаже архивите за кръщенетата. Оттогава мисля само за това. Другият свещеник може да е предпазлив и да откаже да ми ги покаже. Може да си помисли, че търся начин да открия къде е Лили. — Тя погледна Сам право в очите. — Обзалагам се, че тази мисъл ви е минала през ума.
— Когато Алис ми каза, да. Помислих си го — отговори честно детективът. — Но след като ви срещнах, съм абсолютно сигурен, че ми казвате истината. Обаче сте права. Свещеникът може да ви откаже, затова смятам, че ще е по-добре да отида аз вместо вас. Вероятно ще бъде по-склонен да говори с мен. Ако се сети за някое бебе, осиновено по онова време и кръстено в църквата, разбира се.
— Аз също мислех за това — рече тихо Джийн. — Нали разбирате, през изминалите двадесет години непрекъснато си задавах въпроса дали не трябваше да задържа Лили. Тогава не беше прието, нито нормално момиче на осемнадесет години да има бебе, без да има съпруг. Сега осъзнах, че ако мога да я видя, дори само от разстояние, ще бъда щастлива. — Тя захапа устната си. — Или поне така си мисля — добави едва чуто.
Сам премести поглед от Джийн към Алис. Две жени, всяко от които бе загубила детето си, но по различен начин. Кадетът тъкмо щял да се дипломира и да бъде разпределен. Ако не бе загинал в катастрофата, Джийн щеше да се омъжи за него и да задържи бебето. Ако Карън не беше се върнала през онази фатална нощ преди двадесет години при родителите си, Алис все още щеше да има дъщеря и вероятно внуци.
Животът никога не е справедлив, помисли си Сам, но човек трябва да се опита да направи някои неща по-добри. Не бе успял да намери убиеца на Карън, но може би щеше да успее да помогне сега на Джийн.
— Доктор Конърс сигурно е работил с адвокат, за да уреди документите за осиновяването — рече Сам. — Някой може би знае кой е този човек. Дали жена му или семейството му живеят все още тук?
— Аз не знам — отговори Джийн.
— Добре, ще започнем оттук. Носите ли ми четката за коса и факсовете?
— Не.
— Бих искал да ги взема от вас.
— Четката е от онези, малките, които се носят в чанта — обясни Джийн. — Такава може да се купи във всеки магазин. Факсовете нямат никакъв знак, по който да се открие откъде са пратени, но ще ви ги дам, разбира се.