— Нали ще отидеш утре в църквата?
— Разбира се — успокои я той.
Затвори телефона и се упъти към колата си. Нямаше смисъл дай казва, че отива на друго местопрестъпление, където бе открит трупът на друга изчезнала жена.
Хелън Уилан бе ударена по главата и сетне промушена няколко пъти с нож.
— Вероятно ударът е нанесен със същия предмет, използван и за побоя над кучето — обясни съдебният лекар Кал Грей на Сам, когато той пристигна на местопрестъплението. Тялото бе вдигнато и под светлината на прожекторите следователите претърсваха оградената площ за евентуални следи и улики от убиеца.
— Не мога да бъда сигурен преди аутопсията, но изглежда е изпаднала в безсъзнание след удара по главата. Прободните рани са нанесени, след като е докарана тук. Можем само да се надяваме, че не е разбрала какво става.
Сам погледна как сложиха тънкото тяло на жената в чувала.
— Дрехите й не са разкъсани.
— Не. Предполагам, че оня, който я е отвлякъл, е дошъл направо тук и я е убил. На китката й все още стои каишката на кучето.
— Чакай за момент — извика Сам на санитаря, който разгъваше носилката, за да сложат тялото на нея. Детективът скочи и почувства как краката му потънаха в калната земя. — Дай ми фенерчето си, Кал.
— Какво видя?
— По панталоните й има следи от кръв. Съмнявам се, че са от раните в гърдите и по главата. По-вероятно е кръвта да е на убиеца, който сигурно е кървял силно. Кучето го е ухапало. — Той се изправи. — Което означава, че може би е потърсил медицинска помощ. Ще вдигна тревога по всички болници в района, да ми докладват за ухапвания от куче и потърсена медицинска помощ през уикенда и в следващите няколко дни. А от теб искам лабораторни тестове на кръвта от панталона й. Ще се видим в кабинета ти.
На път към кабинета на съдебния лекар жестоко и най-вероятно без причина прекъснатият живот на Хелън Уилан така силно разтърси Сам, че той почувства болка в стомаха. Това му се случваше винаги когато се сблъскваше с подобен тип насилие. „Искам го този кучи син — помисли си той — и искам да бъда човекът, който ще му сложи белезниците. Надявам се, че независимо къде го е ухапало кучето, сега го боли и се чувства зле.“
Този ред на мисли го наведе на друга идея. Убиецът може би беше прекалено умен и не бе отишъл в отделението за бърза помощ в някоя болница, но все пак сигурно се е погрижил за ухапването. Беше все едно да търси игла в купа сено, но Сам реши, че си струва труда да провери всички аптеки в областта, за да види дали някой не си е купил кислородна вода, бинт и антибиотична паста.
Но ако беше толкова умен, че да не отиде в болница, сигурно се бе сетил да пазарува от големите супермаркети, където на касата постоянно има дълги опашки и никой от касиерите не обръща внимание какво има в кошницата на клиента, само сканира баркодовете.
Все пак си заслужава да се опита, реши намусено Сам и си спомни усмихнатата Хелън Уилан на снимката в апартамента й. Беше двадесет години по-възрастна от Карън Съмърс, но бе умряла по същия начин — безмилостно и жестоко промушена до смърт.
Мъглата, която ту падаше, ту се вдигаше през целия ден, се превърна в ситен дъждец. Сам се намръщи, докато включваше чистачките. Не можеше да има връзка между тези два случая, помисли си той, и въпреки това… В района не бе имало подобно убийство от двадесет години насам. Карън бе убита в дома си. Хелън Уилан — навън, докато бе разхождала кучето си. Но все пак беше ли възможно убиецът да е един и същи човек — някой маниак, който се бе спотайвал през годините?
Всичко беше възможно, реши Сам. Моля те, Господи! Дано да е бил невнимателен, продължаваше да разсъждава Сам. Дано да е оставил следа, да е изпуснал нещо, което би ни завело до него. Да се надяваме, че ще получим неговото ДНК. Неговата кръв трябва да е върху каишката на кучето и дай Боже! — върху панталоните на жертвата.
Стигна до лабораторията на съдебния лекар, паркира, излезе от колата, заключи я и влезе вътре. Очертаваше се дълга нощ и още по-дълъг ден утре. Трябваше да се види с отеца от църквата „Свети Томас“ и да го убеди да отвори архивите за кръщенията, извършени преди двадесет години. Трябваше да се свърже със семействата на петте жени от „Стоункрофт“, които бяха умрели по реда, по който бяха седели на масата за обяд. Искаше да научи повече подробности около смъртта им. И трябваше да открие какво се е случило с Лора Уилкокс. Ако не бяха умрелите пет нейни приятелки, щеше да си каже, че си е хванала някой мъж. От онова, което бе разбрал за нея, можеше да заключи, че е много жизнена, със свободни разбирания и не остава дълго време без мъж, стига да й падне удобен случай.