Съдебният лекар и линейката с тялото на Хелън пристигнаха секунди след него. Час и половина по-късно Сам разглеждаше вещите, които бяха свалили от тялото й. Часовникът и пръстенът бяха единствените й бижута. Вероятно не бе носила чанта, защото ключът за къщата и кърпичката й бяха в десния джоб на якето.
На масата, близо до ключа, лежеше още един предмет — малък метален бухал с дължина около инч. Сам взе пинсетите, които санитарят бе използвал, за да извади ключовете и бухалчето, вдигна го и го разгледа. Немигащите му очи, студени и големи, се приковаха в неговите.
— Беше в джоба на панталоните — обясни санитарят. — За малко да го пропусна.
Сам си спомни, че пред вратата на апартамента на Хелън имаше тиква, а в една кутия в коридора лежеше хартиен скелет, който сигурно смяташе да окачи някъде.
— Приготвяла се е за Хелоуин — предположи той. — Това вероятно е част от украсата. Съберете всичко, ще го взема в лабораторията.
След четиридесет минути Сам наблюдаваше как дрехите на Хелън се изследват под микроскоп за следи или нещо, по което да се идентифицира нейния убиец. Друг помощник-следовател проверяваше ключовете на колата й за отпечатъци.
— Всички са нейни — рече той, после взе значката с пинсети. След минута каза: — Странно. Върху това нещо няма никакви отпечатъци, нито бегли, нито зацапани. Как се е озовало у нея? Няма крачета и не е отишло само в джоба й, нали? Смятам, че е било сложено там от някой, който е носил ръкавици.
Сам се замисли за миг. Нима убиецът беше оставил бухала нарочно? Вече беше сигурен в това.
— Да запазим спокойствие — рече бързо той. Взе пинсетата, вдигна бухала и го загледа. — Ти ще ме заведеш при него — прошепна. — Все още не знам как, но знам, че ще го направиш.
36
Бяха се уговорили да се срещнат в седем в ресторанта на хотела. В последната минута Джийн реши да се преоблече в тъмносини панталони и светлосиньо сако с бяла яка, които си бе купила на разпродажба от „Ескада“.
Цял ден не успя да се отърси от студа, който бе събрала на гробището. Дори сакото и панталоните, които облече, сякаш излъчваха влагата, която бе чувствала там.
Странно и смешно, разбира се, каза си тя, докато слагаше лек грим и сресваше косата си. Стоеше пред огледалото в банята. Спря за миг с четка в ръка и загледа отражението си. Кой беше толкова близо до Лили — мъж или жена, че да успее незабелязано да вземе четката й за коса от къщата или от чантата, зачуди се тя.
Беше ли възможно самата Лили да е открила коя е истинската й майка и сега да я наказва, че се е отказала от нея? Джийн изпита непоносима болка при тази мисъл. Момиченцето й беше вече на деветнадесет и половина. Какъв живот бе водила досега? Дали хората, които са я осиновили, бяха добри и почтени, както я бе уверил доктор Конърс или, след като са взели бебето, са се оказали лоши родители?
Но инстинктът мигновено отхвърли предположенията и й подсказа, че Лили не би се впуснала в подобни жестоки игри, за да я измъчва и наказва. Това беше някой друг. Някой, който искаше да я нарани. Нея. Дано да иска пари, помоли се мълчаливо тя. Бе готова да даде всичките си пари, само да не докосва Лили. Детето й.
Джийн се погледна отново в огледалото и разгледа лицето си. На няколко пъти вече й казваха, че прилича на водещата на шоуто „Днес“ Кати Коурик, и тя се чувстваше поласкана. Дали Лили приличаше на нея? Или може би повече на Рийд? Космите по четката бяха съвсем светлоруси, а той обичаше да се шегува, че според майка му, косата му била като сняг. Това означаваше, че е наследила неговата коса. Очите на Рийд бяха сини, нейните също, така че Лили сигурно имаше сини очи.
Подобни размишления бяха позната територия, неведнъж бе мислила за тези неща. С трепереща ръка тя остави четката на масичката, изгаси лампата в банята, взе чантичката си и слезе долу, за да се срещне с останалите си съученици за вечеря.
Гордън Амори, Роби Брент и Джак Емерсън вече седяха около масата в почти празния ресторант. Когато станаха, за да я поздравят, тя бе изненадана от контраста в дрехите и външния им вид. Амори носеше кашмирена риза с отворена яка и скъпо сако от туид. Всеки сантиметър от облеклото му подсказваше успех и богатство. Роби Брент беше сменил плетения пуловер, с който бе на закуската, и сега беше с поло, което според Джийн само подчертаваше късата шия и ниското му набито тяло. Съвсем лекото изпотяване на челото и бузите му придаваше блясък, който тя намери за отблъскващ. Кадифеното сако на Джак Емерсън беше добре скроено, но ризата на червени и бели квадратчета и ярката многоцветна вратовръзка, с които се бе нагиздил, го правеха евтино. През главата й мина мисълта, че с месестото си румено лице той бе много подходящ за оня стар плакат, осмиващ Никсън с надпис „Бихте ли си купили кола на старо от този човек?“.