Джак дръпна празния стол до себе си и свойски я хвана за ръката. Джийн се вцепени от тази безцеремонност и издърпа ръката си от неговата.
— Ние вече си поръчахме питиета, Джийни — уведоми я той. — Възползвах се от случая и ти поръчах шардоне.
— Чудесно. Вие ли сте подранили, или аз закъснях?
— Ние дойдохме малко по-рано. А ти си точно навреме, но Картър все още го няма.
След двадесет минути, докато обсъждаха дали да поръчват или не, пристигна и Картър.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, но не смятах, че толкова скоро ще си правим нова среща — отбеляза доста сухо той, докато сядаше. Носеше джинси и пуловер с качулка.
— Никой от нас не го предполагаше — съгласи се Гордън. — Защо не си поръчаш питие, след което предлагам да се заемем с причината, поради която сме тук.
Картър кимна. Извика с поглед сервитьора и му посочи мартинито, което пиеше Емерсън, след което каза на Гордън:
— Продължавай.
— Да започнем с това, че след известен размисъл тревогата ни за Лора може да се окаже безсмислена. Спомням си, че преди няколко години чух една история за нея. Приела поканата да гостува на някакъв фрашкан с пари богаташ, чието име предпочитам да не споменавам, в имението му в Палм Пийч и по някое време напуснала официалната вечеря, на която била, за да отпътува с него и частния му самолет. Тогава, както можете да предположите, дори не се е погрижила да вземе със себе си четка за зъби или козметика.
— Не съм чул някой да е дошъл в „Стоункрофт“ с частен самолет — отбеляза скептично Роби Брент. — Всъщност от онова, което видях, мисля, че някои от съучениците ни са пътували с обществения транспорт, за да стигнат дотук.
— Стига, Роби — протестира Джак Емерсън. — Много от нашите съученици са добре финансово. Някои от тях дори си купиха парцел за втора къща тук.
— Я зарежи продажбената си кампания тази вечер, Джак — раздразнено го прекъсна Гордън. — Всъщност, ти си богат и доколкото знам, си единственият, който има къща в града и би могъл да покани Лора на собственото си не толкова шумно тържество.
Зачервеното лице на Джак Емерсън потъмня и стана мораво.
— Надявам се, че се шегуваш, Гордън.
— Не бих се осмелил да отнема хляба на Роби — отвърна Гордън, като си взе маслина от подноса, който сервитьорът бе оставил на масата. — Разбира се, че се шегувам за Лора, но за опита ти да ни продаваш земя — никак.
Джийн реши, че е време да промени насоката на разговора.
— Оставих съобщение на Марк — рече тя. — Обади ми се точно преди да сляза. Каза, че ако не чуем новини от Лора до утре, веднага ще промени програмата си и ще се върне.
— Винаги си е падал по нея, още от дете — подметна Роби.
— Няма да се изненадам, ако все още е хлътнал. Прави-струва, но нагласи нещата така, че да седне до нея на трибуната. Дори смени картончетата с имената.
Значи затова бърза да се върне, помисли си Джийн, осъзнавайки, че си е въобразила прекалено много.
— Джийни — беше й казал той по телефона. — Искам да вярвам, че всичко с Лора е наред. Но ако нещо се случи, това може да означава, че моделът, по който си отиват момичетата от вашата маса, продължава. Трябва да си го осъзнала.
„А аз, глупачката, реших, че се тревожи за мен. Дори си мислех да му разкажа за Лили. След като е психиатър, може да има някакъв усет, който да му подскаже що за човек е оня, който се свърза с мен.“
Почувства облекчение, когато сервитьорът, възрастен слаб мъж, започна да им раздава менюто.
— Искате ли да ви кажа специалитетите за тази вечер? — опита ги той.
Роби го погледна с усмивка.
— Нямаме търпение — промърмори заядливо.
— Филе миньон с гъби, филе от морски език, задушено агнешко месо…
Когато свърши рецитацията, Роби безмилостно попита: