Съобщението се състоеше от седем думи.
„Загниващите лилии вонят по-лошо и от бурените.“
Загниващи лилии, помисли си Джийн. Мъртви лилии.
— Какво има, доктор Шеридан? — попита уплашено дребната женица. — Надявам се, че новините не са лоши.
— Какво? О… не… всичко е наред. Благодаря. — Тя намери пътя до стаята си като в мъгла, отвори чантата си и потърси портфейла, в който бе сложила визитката на Сам Дийган. Краткият отговор „Сам Дийган слуша“ я накара да осъзнае, че е почти десет и той може би вече спи.
— Сам, вероятно те събудих.
— Не, не се безпокой — прекъсна я той. — Какво има, Джийн? Да не си се чула с Лора?
— Не. Става дума за Лили. Получих друг факс.
— Прочети ми го.
Гласът й трепереше, докато изричаше седемте думи.
— Сам, това е цитат от сонет на Шекспир. Той има предвид мъртви лилии. Сам, който и да е изпратил това, заплашва да убие детето ми. — Джийн почувства как в гласа й се надига истерия, когато проплака: — Какво мога да направя, за да го спра? Какво?
37
Тя сигурно вече е получила факса. Все още не знаеше защо му бе приятно да я измъчва, особено сега, след като реши, че ще я убие. Защо завърташе ножа в раната, като заплашваше Мередит, или Лили, както Джийн наричаше дъщеря си? Почти двадесет години тайната за нейното раждане и за осиновителите й бе един от онези дребни факти, които изглеждат безполезни, като подаръците, които не можеш да върнеш, но никога няма да свалиш от рафта.
Едва когато срещна родителите на момичето на един обяд миналата година и разбра кои са, направи така, че да завържат приятелски отношения. През август дори ги покани да му гостуват, като доведат и Мередит, която бе във ваканция. Тогава му дойде наум и идеята да вземе нещо, което може да бъде доказателство за произхода й. Нещо, което би могло да се използва за ДНК анализ.
Възможността да открадне четката й за коса му бе поднесена на тепсия. Всички бяха в басейна, когато мобилният й телефон иззвъня, докато тя решеше косата си след плуване. Мередит отговори на повикването и се отдалечи, за да говори насаме. Той пъхна четката в джоба си и сетне се смеси с гостите. На другия ден изпрати първото си съобщение заедно с четката на майка й, на Джийн.
Да притежава силата да се разпорежда с живота и смъртта, беше страхотно изживяване! Беше го изпитал, докато наказваше петте момичета от масата, както и когато убиваше много други жени, случайно избрани. Чудеше се кога ли ще открият тялото на Хелън Уилан. Дали не бе допуснал грешка, като сложи бухала в джоба й? Досега бе оставял символа си само на тайни, скрити места. Винаги незабележим, винаги ненатрапчив. Както миналия месец, когато мушна едно бухалче в кухненското чекмедже в къщичката край басейна, където бе изчакал появата на Алисън.
Светлините в къщата бяха изгасени. Той извади от джоба си очилата за нощно виждане, пъхна ключа в ключалката, отвори задната врата и влезе вътре. Затвори я и я заключи, след което премина през кухнята към задното стълбище и безшумно се изкачи по стълбите.
Лора беше в спалнята, която бе нейна преди семейството й да се премести на Конкорд Авеню, когато бе на шестнайсет. Беше вързал ръцете и краката й и бе натикал един парцал в устата й. Тя лежеше на леглото, а златистата й вечерна рокля проблясваше в тъмнината.
Не беше го чула да влиза в стаята, така че, когато се надвеси над нея, долови ужасената й въздишка.
— Върнах се, Лора — прошепна той. — Радваш ли се?
Тя се опита да се отдръпне от него.
— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на-на-на дървото — прошепна той. — Мислеше си, че е много смешно да ме имитираш, нали? Сега мислиш ли, че е смешно, Лора?
Благодарение на очилата за нощно виждане зърна ужаса в очите й. От гърлото й излезе сподавен звук, когато поклати глава в знак на отрицание от ляво на дясно.
— Това не е правилният отговор, Лора. Ти трябва да мислиш, че е смешно. Всички момичета смятахте, че е много смешно. Покажи ми, че мислиш така. Покажи ми!
Този път тя започна да клати главата си нагоре-надолу. С едно бързо движение той дръпна парцала.
— Не повишавай глас, Лора — прошепна. — Никой няма да те чуе, но ако извикаш, ще сложа тази възглавница върху лицето ти и ще я държа, докато… Разбираш ли ме?
— Моля те — промълви Лора. — Моля те…
— Не, Лора, не искам да ми се молиш. Искам да ме имитираш, като повториш думите ми, след което искам да се смееш.