— Аз… аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на-на-на дървото.
Той кимна доволен.
— Правилно. Ти си чудесна имитаторка. Сега си представи, че си заедно с момичетата на масата и се кикотите, и се хилите, и ми се подигравате. Искам да видя как се забавлявахте, след като ти ме правеше за смях.
— Не мога… съжалявам…
Той вдигна възглавницата и я наведе многозначително над лицето й.
Лора отчаяно започна да се смее. Беше писклив, накъсан, истеричен смях.
— Ха… ха… ха… — От очите й се стичаха сълзи — Моля те…
Той сложи ръка върху устата й.
— Щеше да ме наречеш по име. Това е забранено. Но можеш да ми казваш Бухала. Ще трябва да се упражняваш, за да имитираш по-добре как са се забавлявали момичетата. Сега ще ти отвържа ръцете и ще ядеш. Донесъл съм ти супа и хляб. Нали съм много добър? Сетне ще ти позволя да използваш банята. А след това, когато отново си в легнало положение, ще набера номера на хотела от моя мобилен телефон. И ти ще кажеш на дежурния, че си с приятели, че все още не си решила какво ще правиш, така че да запазят стаята ти. Разбра ли ме, Лора?
Отговорът й бе почти недоловим.
— Да.
— Ако се опиташ по някакъв начин да поискаш помощ, ще умреш моментално. Разбра ли и това?
— Да.
— Много добре.
След двадесет минути автоматичната телефонна система в „Глен-Ридж“ свърза някой, който набра отвън с номер 3 за резервации.
Телефонът на рецепцията иззвъня. Дежурният го вдигна и се представи.
— Рецепцията, Еми слуша. — Сетне въздъхна с облекчение. — Госпожо Уилкокс, добре, че се обадихте. Всички се притеснявахме за вас. О, приятелите ви ще бъдат щастливи да узнаят, че сте звънила. Разбира се, че ще запазим стаята ви. Сигурна ли сте, че сте добре?
Бухала прекъсна връзката.
— Справи се много добре, Лора. Гласът ти издаваше, че си малко стресирана, но то е естествено. Може би наистина притежаваш качества на актриса. — Той отново запуши устата й. — Ще се върна скоро. Опитай се да поспиш. Позволявам ти да ме сънуваш.
38
Джейк Перкинс знаеше, че дежурният на рецепцията, който го изхвърли от „Глен-Ридж“, си отива в осем вечерта. Това значеше, че ще може да се върне в хотела след осем и да се опита да изкопчи нещо от новия дежурен, Еми Саш.
След като вечеря с родителите си, които бяха очаровани да научат клюките и новините от дена, той се зае с бележките си, които смяташе да изпрати на „Поуст“. Беше решил да изчака до сутринта, преди да се обади във вестника. Дотогава Лора Уилкокс щеше да липсва вече цял ден.
В десет часа той се върна в „Глен-Ридж“ и влезе в празното фоайе. Човек можеше да кара самолет тук и да не закачи никой, мислеше си Джейк, докато вървеше към рецепцията. Там стоеше Еми Саш.
Еми го харесваше. Той знаеше това. Миналата пролет, когато бе отразявал един официален обяд за вестника, тя му бе казала, че й напомня за брат й.
— Единствената разлика е, че Дани е на четиридесет и шест, а ти на шестнадесет — рече, като се разсмя. — Винаги е искал да стане журналист, да пише, да влезе в издателския бизнес. И в известен смисъл го постигна. Има фирма за камиони, които разнасят вестници.
Джейк си помисли колко ли хора знаеха, че под безличната, боязлива и семпла външност на Еми Саш се крие прекрасно чувство за хумор и остра наблюдателност.
Тя го поздрави с плаха усмивка.
— Здрасти, Джейк.
— Здрасти, Еми. Просто минавам, за да видя дали няма новини от Лора Уилкокс.
— Нито дума. — В същия момент телефонът до лакътя й иззвъня и тя вдигна слушалката. — Рецепцията, Еми слуша — каза, след което изражението й се промени и лицето й светна. — О, госпожо Уилкокс…
При тези думи Джейк се наведе над бюрото и дръпна леко слушалката от ухото й, така че да може да подслуша разговора. Чу, че Лора е с приятели, че все още не знае какви ще са плановете й и иска да запазят стаята й.
Тя не звучи много на себе си, помисли си той. Сякаш е разтревожена. Гласът й трепери.
Разговорът продължи около двадесет секунди. Когато Еми остави слушалката, двамата с Джейк озадачено се спогледаха.
— Където и да е, не си прекарва много добре — рече Джейк.
— Или просто е пияна — предположи Еми. — Четох в някаква статия за нея в „Пипъл“ миналата година, че имала проблеми с алкохола и се лекувала.
— Това може би обяснява всичко — съгласи се Джейк. Сви рамене и си помисли със съжаление: „Е, край на моя сензационен материал.“ — Къде мислиш, че може да е отишла? — попита той. — Ти беше на работа през целия уикенд. Забеляза ли с кого се движеше повече?