Той се опитваше да я успокои.
— Джийн, ако си позволиш да се парализираш от страх, ще се превърнеш в своя най-страшен враг. Каза ми, че не си споделила с никого за бебето и че в Чикаго си била известна с моминската фамилия на майка си. Но въпреки това някой е открил тайната ти и това може да е станало или напоследък, или пък преди двадесет години, когато бебето е било родено. Кой знаеше? Ти трябва да си помогнеш сама. Опитай се да си спомниш кои хора си виждала в кабинета на доктор Конърс, когато си ходила да се консултираш с него. Може би някоя сестра или секретарка, която се е досетила защо си там и която е била достатъчно любопитна, за да открие кой е взел бебето ти. Не забравяй, че благодарение на книгата ти вече си знаменитост. Новият договор с издателя ти не е тайна. Даваш интервюта и това ти е създало популярност. Обзалагам се, че този, който има достъп до Лили, е решил да те изнудва, като я заплашва. Утре сутринта ще отида да се срещна със свещеника на „Свети Томас“. А ти направи списък с имената на всички, с които си била в приятелски отношения по онова време. Опитай се да си спомниш хората, които може да са имали достъп до твоя медицински картон.
Спокойното излагане на фактите от Сам имаше положителен ефект върху Джийн. Паниката й леко поспадна. След като му пожела лека нощ, тя седна на бюрото в хотелската стая с бележник и химикалка и написа на първата страница: Кабинетът на д-р Конърс.
Сестрата, която работеше при него, беше жизнерадостна, доста едра жена на около петдесет, спомни си Джийн. Казваше се Пеги. Второ й име беше нещо ирландско и започваше с К. Кели… Кенеди… Кийган… „Ще се сетя — каза си тя. — Знам, че ще се сетя. Това е само началото все пак.“
Резкият, силен звън на телефона я накара да подскочи. Погледна часовника, докато го вдигаше — почти единадесет. Може би беше Лора. Може би се бе върнала.
Беше Сам, съобщи й, че Лора се е обадила на рецепцията в хотела, което трябваше да я успокои. Но Джийн усети тревога в гласа му.
— Но не си сигурен, че е добре, нали? — попита го тя.
— Не съвсем, но поне се е обадила. Това със сигурност е бил нейният глас.
Което означава, че все още е жива, помисли си Джийн. Това искаше да й каже. Тя внимателно подбра думите си.
— Мислиш ли, че поради някаква причина Лора може би не е в състояние да се прибере в хотела?
— Джийн, обадих ти се, за да те успокоя за Лора. Но разбирам, че е по-добре да бъда искрен с теб и да ти кажа. Работата е там, че двамата, които са я чули, твърдят, че е говорила объркано и разстроено, дори уплашено. Лора и ти сте единствените момичета от масата за обяд в училище, които още са живи. Докато не узнаем точно къде е тя и кой е с нея, ти трябва да бъдеш много внимателна.
40
Лора знаеше, че ще я убие. Беше само въпрос на време. Кога?
Не беше за вярване, но след като той излезе, тя заспа. Когато светлината започна да се промъква през спуснатите транспаранти и да трепка зад затворените й клепачи, отгатна, че е настъпило утрото. Какъв ли ден е днес — понеделник или вторник? — питаше се Лора, като се мъчеше да не се разбуди напълно.
В събота през нощта дойдоха тук, той наля шампанско и вдигна тост за нея. След което каза:
— Скоро е Хелоуин. Искаш ли да видиш маската, която си купих?
И си сложи маска на бухал. Имаше две огромни очи, всяко с голяма черна зеница, поставена в гадно жълт ирис, обкръжени от кичури сива перушина, която потъмняваше до тъмнокафяво около човката и тясната уста. Бе се засмяла, спомни си сега Лора, защото мислеше, че той очаква точно това от нея. Но внезапно почувства, че нещо стана с него, нещо се промени. И дори преди да свали маската и да сграбчи ръцете й, вече знаеше, че е хваната в капан.
Той я завлече горе, върза китките и глезените й и натика в устата й някакъв парцал, като внимаваше да не е много навътре, за да не й прилошее и да не се задави. Сетне върза едно въже около кръста й и го стегна към рамката на леглото.
— Чела ли си някога „Най-скъпата мама“? — попита я той. — Джоан Крауфорд обикновено връзваше децата към леглото, за да е сигурна, че няма да станат през нощта. Наричаше го „безопасен сън“.
Сетне я накара да рецитира думите на бухала от онази училищна пиеса. Караше я да ги казва отново и отново, а после да имитира как момичетата, с които седяха на една маса за обяд, му се присмиваха и подиграваха. И всеки път тя виждаше как в очите му пламва убийствен гняв.