— Вие всички ми се присмивахте — изхриптя той. — Презирам те, Лора. Видът ти ме отвращава.
Когато напусна къщата, той нарочно остави мобилния си телефон върху шкафа и я предупреди:
— Мисли добре, Лора. Ако се опиташ да стигнеш този телефон, може да успееш да се обадиш. Но не те съветвам да го правиш. Въжетата ще се стегнат още повече, ако се опиташ да ги отвържеш. Имаш думата ми, повярвай ми.
Въпреки това тя направи опит и сега китките и глезените й пулсираха от болка. Устата й бе пресъхнала. Лора се опита да навлажни устните си. Езикът й докосна грапавата тъкан на чорапа, който бе напъхал в устата й, и тя почувства как в гърлото й се надига вълна от погнуса. Ако повърнеше, щеше да се задави и най-вероятно да умре. О, Господи, помогни ми, помоли се Лора, и панически погълна обратно вълната, надигнала се от стомаха й.
Първия път, когато той се върна, в стаята имаше малко светлина. Сигурно беше неделя следобед, предположи тя. Отвърза ръцете й и й даде супа. Сетне я заведе в банята. Втория път дойде по-късно. Беше тъмно, трябва да е било нощ. Тогава я накара да се обади по телефона. „Защо прави това е мен? Защо просто не ме убие и да приключи?“ — запита се.
Мисълта й беше съвсем ясна. Опита се да размърда китките и краката и тъпото пулсиране се превърна в непоносима болка. Нощта в събота. Неделя сутринта. Неделя през нощта. Трябва да е станало понеделник сутрин. Тя погледна мобилния телефон. Нямаше начин да го достигне. Ако й позволеше да се обади пак, можеше ли да рискува и да изстреля името му?
При тази мисъл си представи възглавницата, която щеше да погълне звука, преди да излезе от гърлото й. Представи ги как той запушва ноздрите и устата й и задушава живота в тих. „Не мога — помисли си тя. — Не мога да го направя. Може би, ако не го ядосвам, някой ще се досети, че съм в беда и ще се опита да ме намери. Те имат възможност да проследят обажданията от мобилни телефони. Знам, че могат. Значи могат да открият на кого принадлежи този.“
Тази надежда беше единственият шанс, който имаше, но и даде все пак известно, макар и слабо облекчение. Джийн, мислеше си Лора. Той има намерение да убие и нея. Казват, че хората могат да изпращат мисли. Трябва да се опита да изпрати своята мисъл на Джийн.
Лора затвори очи и си представи Джийн на вечерята, облечена в тъмносинята си вечерна рокля. Като задвижи устните си под лентата, започна да произнася името й на глас.
— Джийн, аз съм с него. Той е убил другите момичета. Ще убие и нас. Помогни ми, Джийн. Аз съм в нашата стара къща. Намери ме, Джийн!
Отново и отново Лора шептеше името му.
— Забраних ти да произнасяш името ми!
Не беше го чула да влиза. Въпреки парцала и лентата, с която бе залепена устата й, викът на Лора разкъса тишината в стаята, която беше нейна през първите шестнадесет години от живота й.
41
В понеделник сутринта, чак на разсъмване Джийн най-после успя да потъне в тежък, но накъсан сън, в който неопределени, изпълнени с безпомощност и настойчивост сенки я преследваха. Когато успя да се разбуди напълно, тя с изненада установи, че е станало почти девет и половина.
Замисли се дали да си поръча закуска, след което си забрани дори да закусва в тази стая. Чувстваше се депресирана смачкана тук, а мрачните цветове на стените, постелката на леглото и завесите на прозорците я караха да копнее за уютния си дом в Александрия. Преди десет години на една разпродажба на имоти бе закупила седемдесетгодишна стара къща във федерален стил на два етажа, която бе принадлежала на подобен на нея саможивец цели четиридесет години. Къщата беше мръсна, занемарена и разхвърляна, но тя се влюби в нея от пръв поглед. Приятелите й се опитаха да я разубедят, като казаха, че подобно начинание ще представлява бездънна яма, в която ще потъват парите й, но сега признаваха, че са сгрешили.
Под мрачните завеси с миши цвят, обелените тапети, зацапания килим, капещите мивки и мръсната печка и хладилник Джийн бе успяла да види високите тавани, огромните прозорци, просторните стаи и впечатляващия изглед към река Потомак, леко скрита зад вековните дървета с невероятни размери.
Изтегли всичките си спестявания и почти фалира, но купи къщата и първо смени покрива. След това се захвана с по-дребните поправки, като сама изстърга и свали боята и тапетите. Дори полира прекрасния дъбов паркет, който неочаквано откри, когато изхвърли износения килим. Той беше истински подарък за нея.
Работата по къщата й оказа и терапевтичен ефект, мислеше си Джийн, докато взе душ, изми косата си и я изсуши с хавлия. Беше мястото, в което мечтаеше да живее от дете. Майка й бе алергична към цветя и растения. С усмивки Джийн си помисли за оранжерията, която имаше в кухнята си, където всеки ден цъфтяха свежи цветя.