— Защо е бил разпитван точно той? — намеси се Сам.
— Защото бил силно разстроен заради нещо, което Алисън била написала в училищния вестник. Учениците от последния клас поставили „Ромео и Жулиета“. Нийман играел Ромео, а Кендал написала много гадна рецензия за него, нещо от рода, че забравил репликите си. Той се гордеел с това, че знаел Шекспир наизуст, и разправял из училището, че ще й го върне. Обяснявал наляво и надясно, че проблемът бил в сценичната треска — първите няколко секунди на сцената човек забравя ума и дума, но в никакъв случай не бил забравил репликите си. Малко след този случай вратичката паднала на главата й. Има и още. Този Нийман е известен с доста буен темперамент и няколко пъти бил арестуван за сбивания по барове и кръчми. Миналата година за малко да го обвинят в счетоводни измами, а съпругата му през повечето време отсъства. Както и в момента.
„Монсиньор Дилан и аз отбелязахме факта, че човекът, който е изпратил факса на Джийн, е цитирал не особено известен сонет на Шекспир“ — припомни си Сам и стана.
— Ромео, Ромео, защо, Ромео?
Тъй като Рич Стивънс и младият следовател го загледаха с недоумение, Сам сметна за нужно да им обясни.
— Точно това смятам да открия. След това ще разберем какви други цитати от Шекспир Джоуел Нийман ще успее да ни изрецитира.
48
В шест и половина Бухала се върна в къщата и се изкачи по стълбите. Този път Лора или усети присъствието му, или очакваше да я посети, защото, когато влезе в стаята и светни лампата, видя, че тя вече трепери.
— Здрасти, Лора — прошепна Бухала. — Радваш ли се да ме видиш?
Дишането й беше накъсано и задъхано. Той забеляза, че се опитва да се отмести върху матрака, сякаш да избяга по-далеч от него, с непохватни движения на тялото си.
— Лора, трябва да отговориш на въпроса ми. Чакай да разхлабя лепенката. Дори нещо повече, ще я сваля. Донесох ти ядене. Е, радваш ли се да ме видиш?
— Д-д-да, радвам се — прошепна тя.
— Я виж ти! Заекваш ли? Изненадан съм. Ти се подиграваше на хората, които заекват. Покажи ми как го правеше. Не, няма значение. Не мога да остана дълго. Донесох ти сандвич с фъстъчено масло и сладко и чаша мляко. Когато бяхме в началното училище, ти всеки ден ядеше това. Спомняш ли си?
— Да… да.
— Радвам се, че си спомняш. Не трябва да забравяме миналото, важно е. Сега ще ти позволя да използваш банята. Сетне може да изпиеш млякото и да изядеш сандвича.
С бързо движение той я вдигна и сложи в седнало положение, като сряза въжето на китките й. Беше толкова светкавично и неочаквано, че Лора се люшна и вдигна ръка, за да запази равновесие. При това инстинктивно се хвана за ръката на Бухала.
Той простена от болка и сви юмрука си, за да я удари, но се спря.
— Ти няма как да знаеш, че ръката ме боли, така че няма да те накажа. Но никога повече не ме докосвай. Ясно ли ти е?
Тя кимна.
— Стани! След като използваш банята, ще ти позволя да седнеш на стола и да ядеш.
Лора се подчини с несигурни, нестабилни стъпки. Светлината на нощта бе достатъчна да види мивката в банята и да завърти крановете. Тя наплиска набързо лицето си с вода, изми ръцете си и приглади косата си. „Ако мога да остана жива — помисли си Лора. — Те сигурно вече ме търсят. Моля те, Господи, нека да ме търсят! Не може да не са забелязали, че съм изчезнала!“
Дръжката на вратата се задвижи.
— Лора, време е.
Време ли? За какво е време?! Нима вече смяташе да я убие? Господи… моля те…
Вратата се отвори. Бухала посочи стола до шкафа. Тя отиде мълчаливо до него и седна.
— Хайде — заповяда й той. — Яж! — Запали фенерчето си и насочи светлината към шията й, така че да наблюдава изражението на лицето й, без да я заслепява. Беше доволен да види, че отново плаче.
— Лора, ти се страхуваш, нали? Обзалагам се, че се чудиш как съм научил, че ми се подиграваш. Нека ти разкажа една история. Преди двадесет години по същото време една група от нас се бяхме прибрали вкъщи за Деня на Колумб от различни колежи. Чухме се, видяхме се. Решихме да си направим купон. Както знаеш, аз никога не съм бил част от вас, от вашия приятелски кръг. Дори обратното. Но поради неизвестни причини също бях поканен. И ти беше там. Хубавата Лора. Седеше в скута на последното си завоевание — Дик Кормли, нашата някогашна бейзболна звезда. Щях да си изям сърцето от яд, защото все още продължавах да те харесвам и желая. Алисън също беше на купона, при това доста пияна. Дойде при мен. Никога не съм я обичал, нито харесвал. Честно казано, страхувах се от езика й. Беше остър като бръснач, когато го обърнеше срещу някого. Тя ми напомни, че в последния клас съм имал безразсъдството да те поканя на среща. „Ти! — изсъска с подигравателен тон и се разсмя. — Представете си, Бухала поканил Лора на среща!“ После демонстрира как си ме имитирала, когато сме играли в училищната пиеса във втори клас: „Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на дър-дър-дървото.“ Имитацията ти била съвършена. Алисън ме увери, че всички момичета пищели от смях и ритали с крака под масата за обяд всеки път, когато се сетели за това. След което ти си им напомнила, че съм се напикал на сцената, преди да побягна.