— Господин Нийман, били сте забелязан да напускате паркинга с жена в колата.
Джоуел Нийман вдигна вежди.
— Е, и? Може и да съм напуснал паркинга с жена, но тя в никакъв случай не наближава четиридесетте. Господин Дийган, ако сте излезли на риболов с надеждата да уловите мен, защото Лора си е хванала някого и все още не е изплувала, предлагам да се свържете с адвоката ми. А, сега, ако ме извините, имам работа.
Сам стана и тръгна към вратата, без много да бърза. Когато мина покрай библиотеката, спря и се загледа в средния рафт.
— Имате доста добра колекция от произведенията на Шекспир, господин Нийман.
— Винаги съм се възхищавал от Барда.
— Разбрах, че сте играл Ромео в училище.
— Така беше.
Сам много внимателно подбра думите си.
— Не беше ли Алисън Кендал написала критика за вашето изпълнение?
— Тя твърдеше, че съм забравил репликите си. Никога не съм забравял нищо. Просто беше момент на сценична треска, който отмина.
— Алисън е пострадала при инцидент в училище няколко дни след пиесата. Това вярно ли?
— Спомням си. Вратата на шкафчето й се откачи и падна върху нея. Всички момчета бяхме разпитани по този повод. Винаги съм си мислел, че трябваше да разпитат и момичетата. Повечето не можеха да я понасят. Слушайте, това няма да ви доведе доникъде. Както ви казах, готов съм да заложа и последния си долар, че останалите четири са умрели случайно. Няма никакви следи по тях. Освен това Алисън беше гаден, подъл човек. Тя безогледно използваше хората, за да се издига нагоре. От онова, което съм чел за нея, разбрах, че не се е променила. Нищо чудно в деня, в който се е удавила, някой да е сметнал, че е плувала прекалено дълго.
Той отиде до вратата и я отвори.
— Да изпратим госта — произнесе. — Това също е от Шекспир.
Сам се надяваше, че има достатъчно професионален опит, за да не се издаде какво мисли за Нийман и неговото безцеремонно обяснение за смъртта на Алисън Кендал.
— Има също така и една датска поговорка, която казва, че след три дни рибите и гостите започват да миришат — отбеляза той. Особено мъртвите гости, добави наум.
— По-прочута е в парафразирания от Бенджамин Франклин вариант — отговори бързо Нийман.
— Известен ли ви е цитатът на Шекспир за мъртвите лилии? — попита неочаквано Сам. — Май беше нещо в същия дух?
Смехът на Нийман беше неприятен като лай.
— „Загниващите лилии вонят по-лошо и от бурените.“ Това е от един негов сонет. Разбира се, знам го. Това е цитат, върху който доста съм мислил. Ще ви призная защо — моята тъща се казва Лили.
Сам шофира от Рай до „Глен-Ридж“ по-бързо, отколкото одобряваше, позволявайки на спидометърът да се покачва. Беше помолил всички удостоени с медали и Джак Емерсън да се срещнат в седем и половина за вечеря. Дълбоко в него някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше, че един от петимата мъже — Картър Стюарт, Роби Брент, Марк Флайшман, Гордън Амори и Джак Емерсън — държи ключа към изчезването на Лора. Сега, след като разпита Джоуел Нийман, не беше толкова сигурен. Може би трябваше да прибави и него към списъка.
Нийман бе признал, че след вечерята не се е прибрал вкъщи сам. В „Стоункрофт“ той е бил първият и основен заподозрян в случая с повредените панти на вратичката. Бил е почти задържан за нападение и побой в бар. Не направи никакъв опит да скрие задоволството си, че Алисън Кендал е мъртва.
Ако не друго, то Джоуел Нийман трябваше да бъде държан под по-сериозно наблюдение, реши Сам.
Беше точно седем и половина, когато влезе в „Глен-Ридж“. На път към малката зала за интимни вечери, той мина покрай постоянно присъстващия Джейк Перкинс, изпънал се на един стол във фоайето. Момчето скочи на крака.
— Нещо ново, сър? — попита бодро Джейк.
„Ако имаше нещо ново, ти щеше да си последният, който щеше да го научи“ — помисли си Сам, но се помъчи да не покаже раздразнението си.
— Нищо ново, Джейк — отвърна. — Ти защо не си ходиш у вас?
— О, съвсем скоро ще го направя. А, ето я и доктор Шеридан. Ще ми се да я видя за една минута.
Джийн излезе от асансьора. Дори от разстояние Сам забеляза, че има нещо, което издаваше, че е разстроена. Може би начинът, по който забързано прекоси фоайето към залата за интимни вечери. Това усещане за неизбежност го накара да ускори крачка и да я настигне.
Срещнаха се пред вратата.
— О, Сам, чух се със… — започна Джийн и в този миг забеляза Джейк Перкинс. Затова млъкна насред дума, като стисна устни.